Дамян Дамянов

Обади се, любов! - Защо и днес...

Защо и днес те мисля пак с тъга?

Защо и днес те вадя пак от гроба

на своя дух и като зла шега

витае твоят образ с име Обич?

Защо въобще за теб се сещам пак?

За теб - едната сянка мигновена,

единият метеоритен знак,

светлинно врязал тъмната вселена

на моя черен, непрогледен свод?

И то - подир години, подир вечност,

и то - в един отдавнашен живот,

за който не съм сигурен сам вече,

че аз съм го живял, че мой е бил?...

... Тогава беше хубава и млада.

Сега си стара, грозна може би...

Каквато и да си, аз днес не страдам,

не плача, не будувам цяла нощ -

дори и от съня ми си излязла.

Обичаш? Мразиш? Все ми е едно!

И вече ни любов, нито омраза

към тебе във душата си тая.

И ако все пак помня твойто име,

и ако все пак помня как, коя

ми е дарила вместо рожби - рими,

то е защото точно зарад тях -

за думите ми, дадени от тебе,

за спомена, за живата мечта,

при теб дошъл бих със букет цветя.

За теб, умрял мой свят. Но - непогребан.

09.04.1991 г.