Дамян Дамянов

Обади се, любов! - Върху ръката й...

Върху ръката й блестеше пръстен,

а в съвестта ми блесваше вина.

Но все пак мъж бях аз, макар невръстен,

макар и чужда тя, все пак - жена.

Макар че беше ден, тя свещ запали.

- Ще се венчеем - каза. - Как без свещ?!

... И пръв път се венча със женско тяло

един съвсем неопитен младеж.

Омъжена за друг. Прелюбодейка.

Уж правех грях, а пък усещах страх.

Страх не от бога. И не страх библейски -

страх от самия толкоз сладък грях...

Неизразимо сладък, неизпитван!

Сред бял ден свещ гореше. Като в храм.

Тя бе икона, а пък аз - молитва.

Тя беше Ева, а пък аз - Адам.

... Но ни змия, ни - ябълка на клона.

И може би затуй от този рай

дори и господ бог не ни изгони.

Когато изгоря свещта докрай,

самият той я духна със прозявка.

И опрости той нашите лъжи.

И тъй прелюбодейната "винчавка"

във паметта години продължи...

24.04.1991 г.