Дамян Дамянов

Обади се, любов! - Влак 33

Шейсет и осма... Лятото... В полето...

(Христова възраст - тридесет и три... )

Тя бе жена. Без възраст. "Жулиета",

която даже името си скри.

А има ли значение как точно

се казваше? Защо са имена?

Запомних нея - хубава, порочна

и свята едновременно. Жена!...

Замръкнахме накрай града. В нивята...

Съвсем сами. Без дъхове дори.

Трева - цял бой... И как ни залюля тя!

И как ни залюля, и как ни скри

дори от божиите погледи - звездите...

И как със дъх на мента и на мрак

бе всичко, всичко покрай нас пропито!

Лежахме вдън тревите... Нейде влак

изсвири, изтрещя и лудо мина...

Навярно той - пробягал покрай нас,

отнесе тридесет и трите ми години,

а с тях - и неизвестната жена.

Отнесе всичко. Някъде. Далече.

Зад някакъв голям превал се скри.

И само сверката му чувам в лятна вечер.

Ах, колко влакове изпратих вече,

но никой - с номер "тридесет и три"...

20.04.1991 г.