Дамян Дамянов

Обади се, любов! - Видение на свещ

На Е.

Бях млад... И тя... А токът спря. Във пещ

от щастие горяхме. С ореоли

върху стените в полумрак зловещ...

Гореше тялото й като свещ

свещта бе като тялото й гола.

И вкопчени във бездиханна страст,

почти със святост, с нежност, без превземки

се любехме. А стаята край нас

бе пълна с двете сенки - тя и аз.

Тя имаше на тялото си бенка.

Като маслина. На самата гръд.

И във онези гладнички години -

за първи път докоснал женска плът -

маслини ядох. И за първи път

се чувствах сит. Сит - от една маслина.

... Но много време мина оттогаз....

Тя жива ли е? Де е? Хич не зная...

Тъмница-старост легна между нас.

И няма чудеса. И няма страст.

Светът - стъкмен като безсвещна стая.

Не, впрочем има свещ... като на гроб...

Пак гасне токът. Паля свещ, а в здрача

по нея - сълзи, бели сълзи рой.

И само моята сянка - в свършен род -

жълтее в пламъчето.... А свещта си плаче.

Обгражда ме и тъмен, и голям

всемир като маслина, като бенка.

И колкото маслината да ям,

все гладен си оставам в мрака сам...

И раснат на стената двете сенки.

12.12.1990 г.