Дамян Дамянов

Обади се, любов! - Червена лампичка

Не бе красавица, ни пък грозница. Мойта си

къде по-млада и красива бе.

Но бе добра и тъжна. И самотница.

Поет без думи, птица без небе.

Разведена. С мъжа си. И със ласките.

С признание, със слава, суета...

Разведена със цялото си щастие.

Сама. Съквартирантка на скръбта.

Съквартирантка и хазяйка... Дирята

на всичко щом изгубех, щом бях сам

в дома, в света, отивах й в квартирата -

изгубеното да подиря там.

По тъмно. И потайно. Бледа, слабичка,

тя спускаше перденцето със страх.

И в мрака палвахме червена лампичка -

едно кандилце в тъмния ни грях.

И като в църква светлината плисваше.

Като съблечена икона беше тя.

Любов ли правехме или пък изповед?

Богослужение или пък самота?

Една самотност, но на две разделяна.

Една едничка плът, но с две души.

Неутешима бе навън вселената,

та искахме да я поутешим.

Това е. Стар грях. Нейде зад годините.

Вдън времето. Къде е днес - не знам. -

разведената... Минало - заминало.

Не мога вече да се върна там.

В самотен час пак ми се иска, само че

запътя ли се - дявол знай защо -

във мене светва в миг червена лампичка:

"Минаването забранено! Стоп!"