Анализ на стихотворението Новонагласената гусла

Иван Вазов слива своя духовен живот с битието на народа, а народната съдба става негова поетическа участ и затова е заслужено признанието, с което го отличава още приживе българинът като го нарича народен поет.

Вазов е писател от възрожденски тип. Подобно на предшествениците си той е убеден, че творческата дейност е изпълнение на висока обществена мисия и творецът преди да бъде писател трябва да бъде патриот, народен будител и общественик. Тези свои мисли младият поет заявява открито в програмното си стихотворение Новонагласената гусла. Творбата е отпечатана в първата Вазова стихосбирка Пряпорец и гусла (1876г.). Тя включва стихотворения, които изразяват патриотично-революционното настроение на поета в дните преди Априлското въстание. Самото заглавие на книгата е символично: под пряпореца (знамето) се обединяват българите за борба срещу поробителя, а гуслата (струнен народен инструмент) това е поезията, която трябва да мобилизира, да вдъхновява борците.

На стихотворението Новонагласената гусла Вазов отрежда въвеждащо, ключово място в стихосбирката: Това ми стихотворение беше въведение към Пряпорец и гусла.То беше първото написано през 1874-1875 г. Под влиянието на революционната агитация в България. Тогава вече кръстосваха апостоли в страната. Стихотворението носи датата 2 септември 1875г. То е първият отглас на борческите настроения, обхванали младия Вазов, които променят коренно неговите естетически възгледи за ролята на поетическото изкуство. Стихотворението се възприема като програмно, защото Вазов ясно очертава същността и задачите на бъдещото си творчество то трябва да бъде изцяло подчинено на историческите повели на времето и да бъде отклик на народните тежнения. Тази рязка смяна на основния тон в поезията на Вазов се дължи и на благотворното влияние на Ботевите стихове, които излизат през 1875 г. в книжката Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова.

Първоначално творбата има 16 строфи, но в по-късните издания авторът изоставя две от тях и днес тя е позната с 14 строфи. Подобно на Ботев, който в До моето първо либе изповядва новите силни чувства, обзели сърцето му, и Вазов прави категорична преоценка на досегашните си поетични творби. Поетът се вглежда в сътвореното до тоз ден и го обземат нерадостни мисли. С горчивина той споделя младежките си увлечения и блянове за щастие. Младостта е безгрижна и волна, изпълнена с любовни копнежи по черните очи, витите вежди. Любовта в духа на сантименталните лични преживявания е радвала сърцето му. Така дните минават тихи, безгрижни, изпълнени с радост от живота и възторг от красотата на родната земя. Светът му се струва прекрасен, изпълнен с романтични блянове за слънце, месец, звезди, птички, цветя. Това е довчерашния свят на поета, тези красоти що за окото нямат насита. В този откровен монолог изповед поетът се слива с лирическия Аз. Изповедният тон се засилва от анафората (повторение на дума или израз в началото на стиха) Ази възпявах. Така в първите четири строфи преобладават глаголи в минало време минувах, бълнувах, пеях. Но ето че идва тоз ден денят на равносметката, а тя е горчива и драматична за лирическия аз. Самооценката поражда критично отношение към собственото поведение. Поетът се самоукорява заради заслепението и петата строфа звучи с болка и разкаяние:

Пеях пренесен! О, заслепенье!

Фалех цветята, славех живота...

А не поглеждах как окол мене

моите братя влачат хомота!