Иван Вазов

Нова земя

I. Урвата Зли пролез

По гладката, стръмна южна урва на Амбарица - високия старопланински връх, който

гледа над Стремска долина, ставаше нещо необикновено и чудно: върволици свят

пъплеше и се катереше нагоре въз върлото. Тия върволици идеха на синджир,

защото вървяха по едничката козя пътека, що извиваше на безбройни лъкатушки по

стръмният хълбок на урвата, за да излезе на билото. Имаше там със стотини хора:

граждани, селяни, мъже, жени, старци, деца - смесени, всичките с вързопи и

бремета, мнозина водейки магарета и мулета натварени; имаше гологлави, имаше по

чорапи и боси, имаше по риза само - запъхтени, заморени, изплезили език по

върлата стена. Тия слисани тълпи бързаха, лазеха, смисаха се, преваряха се,

спъваха се, падаха по лъзгавата трева на стръмнището. Подир всяка минута

пъплене - спираха, да си поемат душата, с погледи уплашено устремени назад към

полите на урвата, към канарите, които стърчаха застрашително, към долината,

която се виждаше между тях - и пак захващаха нанагоре. А часовете минуваха, а

урвата се не свършаше, а върха на Балкана се не стигаше. Горний край на тоя

криволичен поток от човешки мравуняк се губеше в небето; но когато по-задните

пътници додеха до точката, дето се изгубваха предните, виждаха, че урвата пак

се дига, пак тъй висока, и на горният й край пак се очертават силуетите на

хора, които влазят в небето. Леките подпухналости на урвата даваха тая илюзия

на погледа; но измамата пак се повтаряше за премалелите пътници. Краката се

бяха подкосили, мишците изнемощели, енергията изчерпана: само един страх

електризуваше тия обезсилени същества и ги тласкаше напред. Час по час от тия

разнизани тълпи се ронеше нещо и остаяше на пътя. То беше или някой капнал

пътник, или умирающ, или дете, хвърлено от майка си, които никой не поглеждаше,

прескачаше ги, отминуваше ги безучастно. Пресипнали гласове, примрели

пъшканета, писъци женски изскачаха от чупените редове на бежанците и шумът на

тия смесени вопли на безнадеждност се разнасяше и умираше безотзивно в

пространството на пущинака. Никога тоя планински кът не бе виждал в самотиите

си толкова свят! Зрелище покъртително! Тоя върволяк, тоя бяг, тоя глъч следваше