Димчо Дебелянов - Носталгия по детското минало на лирическия герой

Художествената литература отразява действителността ,която винаги е вплетен идеалът ,мечтата.Художествената творба носи в себе си едновременно реалност и мечта ,настояще и бъдеще.В този смисъл сблъсъкът м/у идеали действителност в характерен и за българската литература.При всеки творец обаче резултатът от този сблъсък е различен.При Ботев той ражда идеята за революцията ,копнежа за саможертва ,при Вазов -мечтата за процъфтяваща България ,при Яворов -едно безмерно страдание. В чувствителната душа на Дебелянов противоречието м/у идеал и действителност резонира по съвсем друг начин.Епохата ,в която се формира поетът ,е белязана от продължителни в войни ,груб прагматизъм ,дехуманизация и бездуховност.Тази социално-историеска противоречивост има своите дълбоки художествено-естетически измерения в българската литература.Доминираща роля в жанрово отношение играе лирическото начало ,което провокира творческите търсения в сферата на индивидуалното и духовното.Заражда се ,достига своя апогей и върви към залез символизмът.Литературата ни е в навечерието на раждането на ново естетическо явление -поезията на Христо Смирненски.

Романтичен съзерцател и нежен лирик ,Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм ,присъщ на самотния несретник.Страданието му не е артистична маска ,то е дълбоко човешко ,истинско.Всичко ,за което пише поетът ,е преживяно.Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост ,един неутолим копнеж по красотата и хармонията ,стремеж да се приобщи към хората и невъзможността да стори това.Така се ражда болката ,страданието на Дебеляновая лирически герой ,чийто най -характерни белези са меланхолията и тихата скръб.Лирическото изживяване показва отчужденост от реалността ,противоречие м/у поетовия идеал и действителността.

Сблъсъкът на прекрасната човешка личност на един благороден мечтател и творец на красотата със заобикалящия свят ,лишен от духовност и хуманност ,е трагичен.Той отеква болезнено в деликатната душа на родения поет ,за да намери израз в изящни елегии ,лирически песни ,които по своята естественост ,простота и прелест нямат равни на себе си в българската поезия.Художественият свят на Дебелянов е свят на блянове и копнежи ,на възвишени духовни пориви.Те изразяват дълбокото разочарование от студенината на града ,която лирическият "аз" е изпитал още при първите си съзнателни стъпки в живота.Скръбният град" пречупва младежките пориви и властно налага своите бездушни норми:

"...Престани

да вярваш и да дириш-забранен е

на любовта плодът-и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

Огромната градска пустош се превръща в символ на човешко то обезличаване ,което убива красотата ,радостта ,желанието за живота.Градът внушава на героя идеята ,че адът и раят не са абстрактни понятия ,а съществуват тук ,на земята.Поетът щрихира урбанистичния пейзаж ,със зловещи очертания и този силуетен портрет обективира душевните преживявания на лирическия герой.С тънък психологически усет Дебелянов превръща тези няколко щриха в цялостна атмосфера.Смисловата натовареност на детайлите подчертава мъчителното изживяване на спомена за нерадостното детство:

"Как бяха скръбни мойте детски дни!

0, колко много сълзи спотаени!"

Тъжна ретроспекция в съзнанието на лирическия азпреминава в настоящето и това движение създава чувството за трагична обреченост и обнадежденост.Страданието на