Иван Вазов

Нора

I.

Слънцето беше на заник - през пурпурните облаци то стреляше последни лучи въз

широката Дунавска равнина, губяща се в кръгозора. Тие зари запаляха с ивица

заслепителен блясък широкия пояс на Дунава, който величествено и бавно се виеше

в подножието на русенските брегове. Няколко лодки се белеяха по сините вълни на

реката; един параход с белопенливи следи подир себе си пореше огледалната

повърхност на Дунава, отивайки към отсрещния нисък бряг за Гюргево.

Един сноп от тия последни слънчови лучи минаваше през прозореца на една

канцелария в Русе и позлатяваше зелената маса, до която стоеше наведен Иван

Гойчев.

Той стоеше от няколко време така вдълбочен в размишления. Челото му бе забулено

от тъга.

Най-после трепна, той погледна часовника си и тогава се сети, че отдавна

учреждението е изпразнено от чиновници и че той е останал сам в канцеларията,

оглъбен в мислите си. Гойчев стана и тръгна за у дома си мрачен.

Това беше човек къде четирийсет години, облечен доста изящно с бял вестон и с

плитка сламена шапка на глава. Висок, сух, малко приведен, с черна малко

посребрена на скулуфите коса, той изглеждаше хубав мъж още. Правилното му

безбрадо, бледо лице с малки уста и въси беше приятно, но то беше унило и

забулено с мечтателна тъга. Черните му добри и скръбни очи гледаха неопределено

в пространството.

- Гойчев! - извика му някой, когато се намери на главната улица.

Той дигна глава и позна своя приятел Лаврова.

- Какво си навел глава? Нещо угрижен ми се виждаш?

- Нищо. Дребни работи... ще мине всичко.

Лавров го мушна по рамото ухилен:

- Хора сме, приятелю, повечето неприятности имаме, радостите са малко.

- Така е. Трябва стоически да се борим с живота - каза Гойчев и очите му забули

по-нова тъга.

Лавров очевидно не отдаде значение на Гойчевите скръбни загатвания и като се