Нора
| Иван Вазов | 2009-12-02 | 155 сваляния |
Иван Вазов
Нора
I.
Слънцето беше на заник - през пурпурните облаци то стреляше последни лучи въз
широката Дунавска равнина, губяща се в кръгозора. Тие зари запаляха с ивица
заслепителен блясък широкия пояс на Дунава, който величествено и бавно се виеше
в подножието на русенските брегове. Няколко лодки се белеяха по сините вълни на
реката; един параход с белопенливи следи подир себе си пореше огледалната
повърхност на Дунава, отивайки към отсрещния нисък бряг за Гюргево.
Един сноп от тия последни слънчови лучи минаваше през прозореца на една
канцелария в Русе и позлатяваше зелената маса, до която стоеше наведен Иван
Гойчев.
Той стоеше от няколко време така вдълбочен в размишления. Челото му бе забулено
от тъга.
Най-после трепна, той погледна часовника си и тогава се сети, че отдавна
учреждението е изпразнено от чиновници и че той е останал сам в канцеларията,
оглъбен в мислите си. Гойчев стана и тръгна за у дома си мрачен.
Това беше човек къде четирийсет години, облечен доста изящно с бял вестон и с
плитка сламена шапка на глава. Висок, сух, малко приведен, с черна малко
посребрена на скулуфите коса, той изглеждаше хубав мъж още. Правилното му
безбрадо, бледо лице с малки уста и въси беше приятно, но то беше унило и
забулено с мечтателна тъга. Черните му добри и скръбни очи гледаха неопределено
в пространството.
- Гойчев! - извика му някой, когато се намери на главната улица.
Той дигна глава и позна своя приятел Лаврова.
- Какво си навел глава? Нещо угрижен ми се виждаш?
- Нищо. Дребни работи... ще мине всичко.
Лавров го мушна по рамото ухилен:
- Хора сме, приятелю, повечето неприятности имаме, радостите са малко.
- Така е. Трябва стоически да се борим с живота - каза Гойчев и очите му забули
по-нова тъга.
Лавров очевидно не отдаде значение на Гойчевите скръбни загатвания и като се
Тагове от реферата: ирока, внина, унавска, последни, кръгозора, епитен, пурпурнит











