Христо Фотев

...Но нищо не е повече...

...Но нищо не е повече след въздуха

от нашето страдание...

О, болници!

И ний,които дишаме в леглата им.

Ний сричаме мъчителната азбука

на болката... И гледаме в часовника!

В прозорците е по-добре да гледаме.

В студеното, лъчисто милосърдие

на техните квадрати... И не казвайте,

че е случайно нашето страдание,

че болката ще ни превърне в ангели,

защото ще умра от отвращение!

Когато сме щастливи, ний се плашиме.

Убиваме ний крехкото си щастие.

Зазиждаме се в жалките си навици -

в оная тъмна орбита на мъртвите,

най-мъртвите... И нашето присъствие

е толкова случайно...Как убиваме

слуха си - и как лъжеме очите си1

Насилваме си устните - не вярваме

в езика на сърцата си...

Най-страшното

не е смъртта ни, може би ужасното

е, че сме приживе във тъмната й пластика!

Но нека никого не обвиняваме!

Виновните сме ний! Здравей, мълчание!

И коронясай устните ни... Моля те,

душа, не се навеждай през прозореца.)

Да сме достойни ний за нашето

страдание!

Да разгадаем шифъра му... Знаците

са пълни с тъй спасително значение!

В какво - да разбереме ний - сме сбъркали

и на какво сме изменили! Трябва ний

отново да се помириме с времето!

И жаждата възседнала телата ни,

ще ни спаси... Да стъпваме внимателно!

И само до прозореца. Да слушаме

дъжда във тишината на прозореца,

за да не видим някой ден потресени,

печални, изумени, неподготвени

безмилостното бягство на дърветата,

на птиците,

на мравките,

на въздуха...

И кой ще ни научи на смирение!

Как ми е нужно нечие мълчание

във тая нощна и бургаска болница,

в хирургията - в стая номер четири,

на първото легло...(А във душата ми

се утаява споменът за скалпела.)

Над мен - тъй ниско - погледът на майка ми