Христо Фотев

...Но е ужасно да не те загубя...

На Уляна

...Но е ужасно да не те загубя.

И аз те губя - губя те по улици

и влакове със някакво неистово,

прекрасно разточителство. По влакове

и улици... Сеячът аз на твойте

сълзи съм... Ще умра от изумление.

Какво да съхраня?

Несъхранимото?

Косите ти, ръцете ти и погледа

(със сребърните ключове на дъното?)

Как да убия светлото движение

на нежността си, сестро моя... Въздуха

се утаява и звездите - твоите

лунички - са високо над дърветата.

Да тръгнеме по вечерните улици.

И нека да им посветиме своето

мълчание... О, ти си като спомена -

озона - след дъжда... Но ти си хубава.

Хвани ме за ръката, тук, сред хората.

Сред хората вечерни и отстъпващи.

Сред думите, приведени под бремето

на оскърбената ти красота...

Да тръгваме.