НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ -ПОЕТ И ПРИРОДА

Трудно е с една дума да се намери определението на неговата поезия, защото състоянията на неговия лирически герой се преливат: между светлината и мрака, копнежа и неверието, жаждата за любов и безсилието на отпуснати ръце, между чувство за самотност и морето на светло съзвучие, между чувството за ранимост и образа на душа, изплела път към звездни висини...

Кротост, смирение, безутешност - да, това е така. Но колко прав бе Вл. Василев, когато, наричайки Лилиев поет на смирението, писа: "Вслушайте се Добре, в тия херувимски песни ридае животът" /Василев, Вл. Поети на смирението - Златорог, 1936, 9 /. Хармонична и съдържаща вътрешна дисхармония, примирена и родена от конфликтността, възпяваща самотата и изпълнена с болка от тая самотност, с копнеж по нереализирани слънца и жажди, почиваща в спомена и непрекъснато изтегляща се към далечината. Такава е тая поезия, кристално светла, чиста и съдържаща скрития вик на ужасено от живота сърце.

Хармонията в поезията на Лилиев е повече блян по хармония, копнеж по красота и хармония, копнеж по самореализация. В света на красотата, в един свят, до който не достигат жестоките, раняващи жизнени противоречия... Героят на тая поезия се движи между самотата и болката от тая самотност, между хармония и чувство за нарушена завинаги хармония, между примирение и жажда за възторг, между усещането за непрогледна нощ и очакване на лъчи, които да блеснат, между зов към света и съзнание за безответност на света, между безумни копнежи и безпомощни, неми ръце...

Лилиев започва своя творчески път през 1905 г. с двете пародии в "Бълга-ран", сътрудничи в "Оса", "Смях", а през 1906 г. печата стихотворения в сп. "Демократически преглед".

Потърсим ли обаче изходната позиция, точката на тръгване в поезията на Н. Лилиев, ще я намерим в светлата романтична нагласа на първите химни за пролетта и слънцето в "Съвременник". Тръгнал от двойното усещане за светлина и болка в първите си стихотворения, от влиянието на Яворов и Пенчо Славейков, в "Съвременник". Лилиев помества наред със стиховете за тъга и мъртва любов стихове за слънцето, в които се чувства поглед, отправен към целия свят, със светлината и мрака, със смъртта и раждането. Стихове, в които има и движение, и близост до живота, и опиянение от природата и светлината. Копнеж по бленувани зари, копнеж по слънце, по сърца, които сред мрака гонят слънчевия път, които пеят химни на слън1чевия блясък - такава възторжена прослава на слънцето, изпълнена с богата духовност, нашата поезия дотогава не познава. "Към слънцето", "Към пролетта", "Към природата" - това са пролетни химни,