НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - ЛИРИКА

ИЗПОВЕДИТЕ НА ДУХА - МУЗИКАЛНА ИМПРЕСИЯ НА НАСТРОЕНИЯ И ЧУВСТВА

Поезията на Николай Лилиев обръща най-светлия поглед на творческия взор към смълчаната, притихнала в изповедно очакване, човешка душа. Преди да се родят думите, преди словото да изповяда тайната на духа, музика обгръща потъналата в тишина и дълбок унес човешка мисъл. Евангелска чистота полъхва от мълчаливия взор на духа. Той вижда" звука, чува музиката на мисълта и се отронва първият трепет на проговорилото мълчание. Звукът разкъсва тишината. Тя започва да звъни", да говори" и хор от звуци като бликнали светлини обливат душата на твореца.

Започва изповедта на невидимото, неуловимото, на съкровено смиреното в необозримата духовна вселена на Лилиевата поезия. Импресията на чувството деликатно извайва трепетите на душата. Те припламват сред бялото съзерцание на мисълта. Изпълват ангелското безплътие на духа с многоцветието на порива. Мечтата се ражда от музиката на звука, обагрил смирената копнежност на потиснатото желание с пълнокръвието на порива. Той се изпълва с живот и ангелският лъх на смирено мълчание прелива в първите изповедни слова на Лилиевия стих. От музиката на чувството, от баграта на лирическото настроение се е родило поетичното слово. То вае с поетичния ритъм на изповедта духовните пейзажи" на човешкия мисловен взор. Озвучава импресионистичните видения на душата преди всичко с музиката на поетичните образи, които, разтворени в бялата" тишина на мълчанието, изтръгват звъна" на тихия пролетен дъжд", извайват предусещането за идващо светло утро", за да очертаят есенната печал на сплъстени тъми" и кръгозори надвесени".

Музикалният ритъм на поетичното слово при Лилиев е универсалният език за изява на човешкото, скрито в мисловните дълбини на духа. Лиричната визия за света на хуманното в поетичните миниатюри Тихият пролетен дъжд", Светло утро" и Кръгозори надвесени" носи ценностен критерий за националния хоризонт на духовността в контекста на общочовешкото. Универсумът на човешкия ценностен свят, разделен условно на незримо духовно безплътие и видима земна страст на мисъл и съзнание, изправя поетичният АЗ на Лилиев пред собствената му интелектуална и човешка драма. Той трябва да изповяда съмненията на духа си и да признае греховните страсти на мисълта. Ценностната система на личността е в кризис. Поставени са на изпитание волята за реален живот на духа и възможностите за съизмерване на хуманното в личностния АЗ с универсалното в мисловния порив на човешката душа.

В поезията на Лилиев съжителстват самотата на човешкото духовно смирение и мировата скръб" на световната душа. Индивидуално и универсално се срещат в полето на поетичното преживяване. Споделят тъгата от натрупаното мълчание и в общата им изповед се ражда музиката на стиха. Той е спасението, очистителната стихия от тъмни предчувствия и потиснати усети за нова болка и мисловна тъга. Лилиевият стих надмогва мировата скръб" на духа и чува" гласа на раждаща се нова музика в човешката душа. Тя идва от болката и страданието, но носи светлия хоризонт на родената витална сила на пробудената за живот душа: