НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ И РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Националната ни поезия в миналото има такива титани на революционната мисъл Като Христо Ботев, такива могъщи епици като Иван Вазов, драматични лирици Като П. К. Яворов, интелектуално вглъбени мислители и философи като Пенчо Славейков, стихийно жизнерадостни творци като Кирил Христов, революционни поети като Христо Смирненски... Но българската поезия има и един кристално чист бисерен лирик - Николай Лилиев , в чиито звучни като музика стихове се отразяват духовните копнежи на нацията ни, оглежда се нейната нравствена и интелектуална извисеност. И не само стиховете, но и цялостната многостранна културна дейност на Лилиев, както и високо моралната му личност, са сякаш еманация на българската жажда за познание, образованост, творчество. Той е символ на всеотдайната преданост на европейския тип интелектуалец към националната и световната култура.

Безкористен жрец в олтара на изкуството, Лилиев следва заветите на Пенчо Славейков и Яворов за самоусъвършенстване на творческата личност, за облагородяване на нравите в българския живот. Неговите сто и петдесет оригинални стихотворения (събрани в стихосбирките Птици в нощта -1919 г., Лунни петна-1922 г., Стихотворения-1960 г.) са огледало на националните добродетели, на патриархалната моралност на българина. Те изразяват духовните сили на нацията, нейния нравствен стоицизъм и просветителските й стремежи.

В стиховете на Лилиев жаждата му за нови и нови познания се проявява в многобройните му съвършени преводи на едни от най-големите европейски поети, в статиите му за поезията и за театъра, в богатата му кореспонденция...

Стихотворенията на Николай Лилиев са изповед на духовно силна личност, на извисен интелектуализъм, изразен в символичния смисъл на пейзажа и в музикалната оркестрация на стиха:

Знам сърдечен свиден кът -всред замрели в сън ели,

звучен ручей ромоли и лъчи-стрели трептят.

Там в забрава рой пчели своя сватбен танц въртят.

Боже, в тоя цветен път мойта вяра окрили!

Поетът придава символна и общочовешка значимост на конкретните си душевни вълнения. Тревожат го най-силно проблемите на битието, на вечността, смъртта и красотата. Философките му прозрения се сдържат в поетически преживения и изобразен свят. Той субективизира реалното битие, превръща всеки битиен образ в метафора и символ:

Приижда вълната на моята скръб,

нощта е студена, безродна, беззвездна,

светът е далечен, престъпен и тъп,

приижда вълната на моята скръб

(Приижда вълната на моята скръб)

Лилиев принадлежи към елитната част на нашата творческа интелигенция, Която поема стръмния път на познанието и личното самоусъвършенстване. Животът на твореца минава в непрестанни усилия за повишаване културата на нацията, в постоянно духовно напрежение и изтощителен интелектуален труд. Контактите му със световното изкуство, с философията и литературата, изострят вродената му чувствителност. В трагично изпитание за него се превръща всяка проява на човешка грубост, на примитивност и бездуховност. Собствената си морална чистота и духовна извисеност Лилиев брани и развива до последния си дъх. Неговото присъствие в културния живот на България е духовен финес и облагородяващ възрожденски просветителски патос. Най-силната опора на светоусещането му на жрец на чистото изкуство е неговата болезнена любов към България. Родината той преоткрива и