НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - ДЕРВИШОВО СЕМЕ

ПЪРВАТА ЛЮБОВ - КРЪСТОПЪТНО НАЧАЛО НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ

Проблемът за началото на рода и неговите духовни корени е водещ, в разказа Дервишово семе на Николай Хайтов.

Виталните сили на първичното като природна даденост на човека и житейски изстраданото сплитат възел в душата на Хайтовия герой - Рамадан. Семето на духовно прозрение и на трагично мисловно съмнение започва да кълни в човешкото съзнание. То разколебава изконните, неписани стойности на стародавен морал и традиционен нравствен ритуал, изискваш, приемственост между добро и зло, любов и отмъщение. Примитивната сила на чувството отстъпва пред необяснимия природен разум на родовия закон за етика, човешко милосърдие и хуманност.

Любовта в душата на Рамадан ражда противоречивия размисъл на формиращата се личност. Отмъщението се превръща в грях, а любовта - в трепетно чувство, дошло от миналото, но превърнато от трагичния обрат на съдбата в единствен свидетел на големия конфликт между човек и родов свят.

Омразата надскача мига на примитивно отмъщение. От нея човешкото съзнание се изпълва с болка. Тя е без начало и без край - вечна като света и изворите на живота. Но тъкмо от нейния духовен безкрай идва изначалната сила на родената в страдание мъдрост. Тя кълни в човека като нова вяра в неизповедимите тайни на сърцето. Душата страда. Съзнанието се изпълва със съмнение и мисълта разчита възловото писмо на сложната човешка драма на Рамадан. Героят на Хайтов сам изповядва драмата на сърцето си, сплела възел в душата му:

Тоя възел, да ти кажа, много отдалеч се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща...

Хайтовият герой Рамадан се връща назад в спомена, за да изживее отново колизиите на миналото, сплитали ден след ден и година след година страшния възел на съдбата му, оказала се на кръстопът още в ранното юношество:

Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо спря очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си ги правеха сами.

Изповедта се реди спокойно. Тонът е овладян. Героят присъства, релефно очертан. Отново изживява драмата на живота си като свидетел, но и като заложник на собствената си съдба. Той е в началото на един съдбовен житейски път. Побелите на рода и първите, необясними трепети на сърцето ще сплетат първата нишка от мъчителния възел на съдбата, безнадеждно привързал душите на Рамадан и Силвина към спомена за една далечна, по детски изживяна романтика на първата любов. Но именно тя ще открои силата на хармоничното единство между мъжкото и женското начало на природния разум, опазил корените на рода и нравствените устои на човека. Традицията е жива в отново изстраданите истини за житейския кръговрат. За Рамадан и Силвина изпитанието е по-голямо, нравствената цена - по-висока, а болката - неизповедима. Но върнали се назад в спомена, те са в началото на дългото, мъчително пътуване към кръстопътното начало на своя живот. Съдбите им се срещат, сплитат се, но емоционалните пътища на сърцето са насилствено разделени. Изворите на живота пресъхват. Започва мъчителната агония. Споменът за преживяното е жив и изгаря съзнанието:

Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко си вървеше - дето има една дума - като по вода. Никой не е и мислил, че под водата може да има скала, гемията