Вапцаровата лирика е съкровена поетична изповед на интимно преживяна човешка драма. Тя е дълбоко лична, но винаги е споделена с поета и с неговия поетичен АЗ. Той присъства активно във всеки диспут за човека и човешкото в него. Интимната изповед преминава в диалог. Пристрастието на Вапцаров към темата за големия спор" между човека и времето, в което той живее, определя позициите и личната ангажираност на участниците в проблемния диспут, интерпретиран със средствата на прекия диалог, в поемата Песен за човека:

Ние спориме

двама със дама

на тема: Човекът във новото време.

Лирическият АЗ на поета присъства интимно неназован в спора. Той е част от поетичното, множествено НИЕ. Идентифицира се с всяка човешка личност, обществено пристрастна и ангажирана с нравствените стойности на поставения проблем. Лирическият АЗ заема позиция в поетичния диалог. Защитава хуманни принципи, присъщи на всяко време и епоха. Без тях животът губи своя нравствен смисъл. В условен план сякаш самият човек участва в спора и защитава себе си. Така е очертан конфликтът между индивидуалност и общество. Човешката личност отстоява хуманните си ценности и водещи нравствени принципи от посегателствата на времето. А то винаги има свои представители и защитници. Те заемат позицията на дехуманизиращото се общество. Стават опоненти на човека и лирическия АЗ във Вапцаровата творба Песен за човека.

Конкретните измерения на времето, в което живее личността, активно обвързана с проблемите на живота, са винаги в контраст с нейните нравствени приоритети. Затова и диспутът е неизбежен. Той е част от естествената, органична връзка между човек и време. Те са постоянни участници във вечен диалог". Взаимоотношенията им не се определят от лични емоционални настроения, а от различните критерии за оценка на нравствения им облик. Негативна е позицията на обществото към хуманната ценностна система на човека. Крайна в отрицанието на човешката природа е и дамата - опонент на лирическия АЗ в поетичния диалог.

- Почакайте - казвам, - почакайте,

нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито: - Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.

Човекът е обвинен в най-тежкото престъпление - убийство. Пролята е братска кръв. Омразата убива вярата в човека. Всеки глас в негова защита е излишен, зазвучава твърде неубедително пред силата на обвинителните факти:

Аз четох как някой

насякъл с секира, насякъл сам брат си, човека.

Измил се, на черква отишел

подире

и... после му станало леко.

Доказателствените аргументи са неоспорими. Но Вапцаровият лирически АЗ вярва в човека и търси причините за страшното престъпление, извършено от него. Поетичният диалог неусетно преминава в разказ за вътрешния размисъл на престъпника, който