ВАПЦАРОВ - ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

ЖИВОТЪТ, СМЪРТТА И БЪДЕЩЕТО

Тази малка поема, както обикновено я наричат литературоведите, е лирико-драматичен разказ за това, как една чо6ешка трагедия прераства в нравствена победа. В идейно-емоционалния център на творбата се вплитат проблемите на живота, смъртта и бъдещето, моралните стойности и социалната онеправданост - водещи мотиви във Вапцаровата поезия. Композицията е усложнена. Диалогизираните встъпление и епилог рамкират основния сюжет. Може да се предаде с няколко думи: синът, посегнал на баща си за пари, е осъден на смърт. Но в духовната еволюция на убиеца се засичат сложни обществено-психологически дилеми, а осъзнаването на случилото се е път към действителните етични ценности.

Лирическите персонажи са трима: лирическият субект в ролята на повествовател съдник (ако приемем подобна формулировка), епическият герой, извършил престъплението, и дамата. Репликите им се изместват, засичат и редуват, което раздвижва и ритмично разнообразява стихотворението. За много от Вапцаровите произведения е характерен своеобразният задъхан монологичен диалог с въображаем или присъстващ събеседник. Поетическият слог е накъсан от въпроси, обръщения, често близки до разговорно ежедневните интонации и словесност, например: И тук започва развръзката, значи. / Как мислиш, приятелю, ти? Така едва на финала се оказва, че има и четвърто лице, което не участва в поетичното действие и на което авторът разказва цялата история.

Естествено лирическият субект, изцяло идентифициран с автора, винаги остава водеща фигура - и в идейния двубой с дамата, и в погледа към концептуалните ядра - живота, смъртта, бъдещето. На ненавистта: Аз мразя човека, Вапцаров противопоставя своята пристрастна защита и възхищение от неподозираните възможности на отделния индивид, способен да превъзмогне всичко и да се върне към етичността, дарена му от самата природа. Диалогът е нервно напрегнат; стихът - ярко метафоричен: Залива ме с кални потоци/ от ропот/ и град от словесна атака. Но още в първите стихове, въпреки че дамата говори изобщо, авторът уточнява: Ние спориме/ двама със дама/ на тема:/ Човекът във новото време. Тълкуванията биха могли да бъдат твърде свободни, въпросите - също. Доколко духовната същност при необхватната неповторимост на характери и личности се е променила във времето? Изобщо променила ли се е? И защо поетът налага това ограничение? Отговорът ще потърсим в цялото произведение, особено в централната му част, композиционно разгърната като разказ в разказа.

Както в класическия тип поема, и тук двата потока, епическият и лирическият, са неотделими. Лирическият субект предава разказно историята, на която той не е бил свидетел, но думите му съвсем не са безучастна хроника, а пристрастна оценка на заблудите и възраждането на една объркала се душа. При това смяната на темпоралните пластове, изразена чрез различните глаголни времена, е твърде динамична. В доминиращото преизказно наклонение се вмества сегашната изява на глаголното действие - разговорът с дамата, авторските размисли, утвърждения и отрицания, репликите на отделните персонажи: Не зная с каква е/закваска заквасен... /Брей как се обърках,...

Поетът мотивира престъплението социално, но търси не толкова оправдание за героя, колкото предпоставка за възможна еволюция. Етапите й са отбелязани дори словесно в последователните определения: злодея злосторен става субект, а после човек и брат.

Паралелно се разгръщат две стилови насоки: едната - битова, пределно конкретна,