Вапцаровата поезия е един широко отворен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.

Лирическият АЗ живее и разкрива себе си и своята човешка същност в динамиката на променящия се свят, на бързо протичащото време. Човекът и бремето стават константни величини за изява на Вапцаровата представа за света вътре в човека, т.е. отразен в неговата душевност, и света вън от човека като екзистенциално битие на неговия живот.

Тези две художествени проекции - светът вътре и светът вън от човека - влизат в поетична дискусия за смисъла на човешкия живот, т.е. за неговата екзистенция. Диалогът става основно художествено средство за поетичен изказ, а самата Вапцарова поезия е определена от българската критика като екзистенциална. Спорят човек и време, поет и герой, лирик и епоха. Динамиката на променящата се действителност влиза във вътрешния обем на поетичното действие. Става негов двигател и художествена същност. Пулсът на времето и епохата отмерва поетичния ритъм на лирическия диалог. В неговото драматично пространство лирическият АЗ, представен от лирически персонаж, участник в спора - дамата сопната.... / тропа, нервира се, /даже проплаква..., и лирическият говорител на Вапцаровата поезия спорят за човека и неговото място в живота, за човека и неговата екзистенция в историческата рамка на времето.

Оформя се голямата поетична тема на Вапцаровата лирика: човекът и времето. За нея дискутират лирическата героиня (дамата сопната... ) и лирическият говорител в Песен за човека. Тя има своя художествена конкретизация: Човекът във новото време.

Проблемът за новото и модерното, което за Вапцаров е синоним на прогресивно и хуманно, тревожи поета. И той пише:

Ние спориме

двама със дама

на тема: Човекът във новото време.

Търсенето на човешкото у човека сред грозните екзистенциални реалности на живота е не само тематично ядро на творбата, но и път към новото, което се ражда у човека при сблъсък с действителността. Реалностите на времето са грозни и отблъскващи. Затова грозотата в света вън от човека ражда грозота и вътре в него. Тя ескалира, залива душата му с омраза и убива хуманното в него. Човекът става братоубиец и отцеубиец. Тръгва срещу себе си и своята човешка природа. Със стореното сам обвинява себе си. Той въплъщава настръхналото от омраза време, изправило се срещу човека и погълнало го в най-тъмната преизподня на социалния Ад. Човекът е самото тъмно и зло време. Той излъчва омраза. Затова и лирическата героиня, усетила грозотата в човешката душа, реагира естествено на омразата с омраза:

- Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека. Не струва топ вашта защита.

Лирическата героиня отрича, а лирическият говорител защитава човека. Вапцаров вариативно присъства и в двете дискусионни тези. Той инсценира художествено спора, за да проследи пътя на търсене на човешкото у човека сред грозота и омраза, пътя на