НИКОЛА ВАПЦАРОВЛИРИКА И ПОЕТИКА

ПЕНЧО ДАНЧЕВ

Малко са щастливците измежду големите творци новатори, които доживяват своето заслужено признание. Почти никога не дочакват това онези от тях, които като нашия Никола Вапцаров напускат живота млади. Едва ли е уместно само съвременниците им да се винят за тази тяхна нерадостна участ. Непризнанието сякаш е резултат и на някаква жестока закономерност. И наистина художникът новатор затова е новатор, защото идва в името на нови естетически принципи, неосъзнати още като необходими от съвременниците. Най-често новаторът твори в разрез с осветени, широко наложили се норми, с трайно формирани вкусове. Той, надареният с изключителен усет за новите, едва зараждащи се естетически потребности на обществото, се втурва да руши традицията, а нейните многобройни поклонници смутени, раздразнени, възмутени му отмъщават с мълчание, с равнодушие, а понякога и с рязко отрицание.

Като оставим настрана придирчивите уточнения, трябва да видим голямата и печална истина Вапцаров приживе не беше оценен по достойнство. Той не беше охулен, грубо отречен. Той просто не беше забелязан, не беше различен сред немалък брой обещаващи автори. Към утвърдените наши пролетарски писатели, с които го свързва дружба, той като поет пристъпва стеснително, обезсърчено. Добре е изразил това в един от спомените си Христо Радевски: И винаги, когато ми даваше ново стихотворение, даваше го с много уговорки. Ще каже Прочети тази глупост или нещо подобно и ще обясни, че съвсем не мисли да го печата, но просто иска да провери вярно ли е изразил идеята си.

Трудно се съчетава днешното му световно признание, огромната му популярност с неговото почти незабележимо съществуване като поет на границата на 30те и 40те години, когато е написал вече История, Вяра, Двубой, Песен за човека, испанския цикъл. Вярно е, че ореолът на героичната му смърт притуря нещо и към литературната му слава. Това е неизбежно, но не то е същественото. Прав е Христо Радевски, като пише в един от последните си предговори към съчиненията му: Вапцаров е най-яркият поет на противо-фашистката борба от периода на Втората световна война... Неговото новаторство издигна нашата революционна поезия на по-висок етап след новаторския подвиг на Смирненски и след Фурнаджиева.

Тази истина за новаторския подвиг на Вапцаров и за равнището на поезията му постепенно стана ясна за всички ни. Но защо тези, които са държали в ръцете си и са чели Моторни песни през 1940, 1941, 1942 година, не са усетили този подвиг и не са открили скромния, обаятелния и така ярко талантливия поет с една висока и щедра похвала, каквато той е заслужавал? Този въпрос не е упрек. Аз казах лекомислено е да виним