НИКОЛА ВАПЦАРОВ ВЯРА

Стихотворението е замислено като своеобразен пролог, в който са концетрирани най-значителните идеи за света и човека, за творчеството и саможертвата, за живота и смъртта. Стихотворението представлява своеобразен диалог с живота в неговите две измерения като катастрофа и като осъществяване на човека. Лирическата мисъл преминава от омразата до обичта, от страха до неустрашимостта.

Неподправеност, безискусност и искреност струят от първите стихове на Вяра. Творбата е своеобразна увертюра в структурно-композиционното цяло на книгата, но тя е и семантичен код към Вапцаровия поетически свят изобщо. Сам поетът е отдавал изключително значение на тази творба.

Особената автобиографичност на Вяра легитимира най-същностното от характера на самата Вапцарова личност чрез диалога на лирическия аз с един имплицитен адресат. Стихотворението е светкавично и категорично въвеждане от страна на самоназоваващия се и самонаблюдаващ се повествовател в собствения живот и битие без интродукция, с изповедно откровение. Автопрезентацията начева нереторично, с абсолютно кратки (скъсени) стихотворни редове и обиновени (просторечиви) слова :

Ето аз дишам,

Работя,

Живея

И стихове пиша

(тъй както умея).

Това Вапцарово ето не само открива и динамизира лирическия разказ, но е и вик; Ето ме, аз съществувам! Биологически като индивид (дишам), социално чрез активното си поведение в обществото (работя), изобщо живея. И повече дори: освен биологичен и социален индивид аз съм и личност духовна, която се вълнува от друг, непрагмачтичен и нематериален свят света на поетическото слово, на изкуството. И понякога се опитвам сам да го творя според силите си (и стихове пиша/тъй както умея).

Още първите стихотворни редове въвеждат в обръщение типични за Вапцаров уговорки тъй както умея, доколкото мога. Те според Н. Георгиев имат акцентуващо сходен завършек спрямо двете части на встъпителната строфа. Пак те, смята той, внасят някаква мимоходом подхвърлена, спокойно насмешлива самооценка и строга самокритичност. Постига се емоционално-стилистична досонансност, особен вид многогласие, чиято разнопосочност и подкупваща искреност провокира до непридвидимост и непредсказуемост читателския интерес към сюжета на лирическия разказ. Вариативността на Вапцаровия събеседник-адресат ту неназован, ту твърде относително определим в обръщения като ти и вий разширява концентрично-диалогичното пространство, за да може,по силата на тези центробежни движения да се стигне в края на текста до хиперболични жестове и едно широко, екстатично предизвикателство сякаш към целия свят. Очертава се почти визуално зрима картина, мизансценно подготвена, изградена и поставена, с характерни за разговорната диалогична практика жестове, в които участват и мимиката, и тялото, и ръцете: Не! Неуместно/Ресто! Не струва!