В ,,епоха на дива жестокост, когато над Европа надвисва Втората световна война, Вапцаров създава поезия, наситена с революционния патос на епохата, но и подчинена на основополагащи за човешкото съществуване нравствени закони и непреходни, вечни човешки ценности. В творчеството си поетът философски интерпретира вярата, като жизнена доминанта в човешката природа. Поетът изживява всеотдайно и изстрадва драматично съдбите до които се докосва на майката и родината, на децата към които се обръща най-нежно: ,,мънички мои. Вапцаров познава живота в цялата му необозримост и сложност. Той създава поезия, разкриваща ценности, сред които вярата е утвърдена като висша нравственост. Чрез творбите си поетът доказва че животът е невъзможен без вяра. Тя е необходима на човека, за да достигне пълното себеосъществяване, тя е важна опора вдуховния му свят. Тя има екзистенциално значение за всяка личност, притежава невероятна сила. Вярата е неделима част от душевността на човека, от стремежа му към пълна себереализация.

Не е случайно,че стихотворението,,вяра е на първо място в стихосбирката ,,Моторни песни. За поета вярата е живота, мечтите и желанията, определя цялото съзнателно съществуване. Тя е изконно заложена необходимост. Отнемането дори на пшеничено зрънце от нея би довело до опустошаване на човешката душа:,,миг след грабежа ще бъда аз нищо.

Вапцаров художествено претворява основната идея на християнството за изключителната сила на вярата:,,ще ви нахраня с вяра"(,,Не бойте се деца).

Вярата съхранява духовната същност на човека, отстоява високите стремежи на духа. Тя не може да бъде изтръгната с куршуми. Вапцаров доказва вярата си чрез готовността си за пълно себеотдаване:,,за него- Живота-направил бих всичко. Стихотворението е апотеоз на вярата, която е в основата на духовния живот. Тя е по-силна от всичко в реалността, осмисля съществуването и е нравствена опора в осъществяването на стремежите. Схващането на Вапцаров че човешкия живот без вяра е немислим, е заложено в цялото му творчество.

Вярата не е константно понятие. В творбите си поетът проследява нейното развитие като вътрешно състояние на духа и съзнанието. Вярата и оптимизмът са присъщи за младостта. Тогава и най-неосъществимите мечти живеят в съзнанието като реалност: ,,Живота бе ведър и лесен, живота бе щедър (Родина). Копнежите и мечтите придават романтика и възвишеност на ежедневието: ,,и онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста.(Писмо). Поетът разкрива съпротивата срещу непостижимата хармония между истината за живота и човешките мечти, които влизат в двубой с антихуманно устроения свят. Появява се общочовешката надежда, която граничи с нравствен утопизъм:,,живот по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден.

Вапцаров обобщава живота като нерадостно битие, безпощадно към човешката личност:,,жестокият и груб юмрук.(,,Двубой) Чрез метафората ,,озъбено свирепо куче разкрива неговата жестокост. Животът убива красивото, радостта, ,,горчи като отрова, унищожава младежките пориви:,,живота без милост ни връзва крилата с яки въжа. Внушението за духовно ограбване и принизяване е постигната чрез експресивния израз:,,чакаш така като скот в скотобойна. Изразени са нравствената пустота и човешкото безсилие. Като най-страшна последица от безмилостното социално битие, поетът счита раждането на озлоблението и омразата, духовната слепота: ,,в сърцето омраза и ропот, ,,плюх озлобено и в теб и в самия живот. Това е страшното озлобление на личността без изход и перспектива. С безпощаден реализъм Вапцаров рисува деформирането на човека от социалното страдание.