Никола Й. Вапцаров

Писмо

Поезията на Н. Вапцаров е емблематично, новаторско явление, озаряващо духовния хоризонт в родната литература през 40-те години на ХХ век. Водещ мотив в стихотворенията му е диалогът на човека със света, драматичният сблъсък, в който се ражда и трагизмът на битието, и желанието за съпротива, и заразяващата виталност в отстояването на ценностите. Стихотворението Писмо разгръща понятийно-проблематичния пласт на прекършените надежди, на убитите светли пориви, които се превръщат в страст за промяна, в стремеж към нова, истинска хармония.

Издържаната в характерния за Вапцаров комуникативно-диалогичен стил, творбата поставя в своя смислов и естетически център идеята за човешкото противопоставяне но обкръжаващата враждебна действителност. Светът има зловещи механизми, с които смазва бленуваната хармония, стремежа към светлина, романтичните мечти и идеали. Несбъднатите пориви, неосъществените желания за красота и добротворчество, пречупените съдби раждат омерзението. Ненавист и злоба проникват в душата на разочарования и отвратен лирически субект. Те заплашват да го разрушат морално, да го обезобразят и смачкат. Единствена алтернатива остава активната съпротива, борбата срещу потискащите, враждемни механизми. В тази борба се възвръща смисълът, получава се новото усещане за значимост и мисия, възражда се жизненият импулс на личността, нейната решителност да продължи, да се стреми към щастието и хармонията.

Темата за обезверението, за духовната сломеност, за деструктивните пипала на озлоблението е традиционна за лирическото съзнание у нас. Терзан от неразрешими дилеми,