Никола Фурнаджиев

Сборникът Пролетен вятър, появил се в края на 1924 г. е уникално явление в панорамата на българската литература през двадесетте години. Лирическите текстове са изпълнени с причудливи и оригинални образи, които внушават авторовото светоусещане и художествено мислене.

Пролетта като метафоричен образ събужда асоциации за ново, плодотворно начало, за жизнеутвърждаваща промяна. Тя носи на човека радостно предусещане за щастие и възторг. Пролетта в творбите на Фурнаджиев обаче алюзира епохата на невъобразим хаос, който преобръща и нарушава относителната хармония, установена в човешкия свят. Пролетта е лудост, стихия, бясно движение. Тя е проекция на действителността, белязана от хаоса. Лирическият герой живее в някакво измислено, фантастично измерение. Светът е невероятен, на пръв поглед познат, а същевременно внася усещане за ужас и недействителност.

В Пролетен вятър пролетта наподобява самия ад улиците, гробищата всичко носи печата на проклятието. Вятърът е луд, хората са демонично луди, а това слага отпечатъка на времето, което се задъхва в своя бесен ритъм. Лирическият герой съзнателно не говори за страшното и ужасното в своето измерение, сякаш докато не го формулира, то не съществува. В чувствата му доминира безнадеждността, той сякаш живее последните си мигове преди Апокалипсиса. В Пред пролет лирическият герой преосмисля моралните ценности:

дали ще ми бъде простено

на кого и как да помоля

Въпросите, които задава, са реторични и не предполагат отговор. Той търси себе си в хаоса и не може да открие моралните опори на битието. Фрагментите са накъсани, образите се преплитат и създават усещане за напрежение, болезненост, безсилие и отчаяние. Съзнанието се върти около зловещи видения, светът е враждебен и безкрайно чужд. Той граничи с кошмара, до толкова е превзет от стихиите на вятъра и пламъка, от емоциите на животаи смъртта.

В стихотворението Ужас се проектират страхът, болката на разкъсаната душа и неумъртвената съвест. Творбата разкрива мъчителните угризения на лирическия Аз в един задъхан диалог-изповед.

Стихотворението започва с двойното отрицание нивга никога. Лирическият Аз е осъден на самота и гузната му съвест вижда картина, изпълнена с мистичен ужас:

черна кръв пълни всички съсъсди,

пред иконата кървави кости

Образът икона кървави кости буди асоциация за жертвоприношение. Ключовата дума кръв подсилва внушението. Реалността е белязана със страдание и ужас. Побеснелият вятър, зеленият мухъл притискат обезверената болна душа. Героят е като в омагьосан кръг и живее в ада на съвестта, за която няма опрошения. В самотата и страданието лирическият герой се обръща към Бога, но не може да получи милостта му. Оставен сам в отчаянието си, той е преследван от Ужаса. Неговият метафоричен образ идва от фолклора и митологията и напомня библейската фигура на светец съдник. Художествените детайли бяла и огнена брадва, нощ, черна кобила са знаци на възмездието. Усеща се посланието на старозаветната библейска максима Око за око, зъб за зъб. Злото не може да остане ненаказано, особено ако възмездието идва от собствената съвест. Поканата за сватба е типичен за поетиката на Фурнаджиев образ, който асоциира със смъртта. Сватбата е акт на новото, плодотворно начало, но в някои песни смъртта е представена като сватба (Яна жали девет братя жътвари).