Още първите две сбирки на Фурнаджиев Пролетен вятър (1924) и Дъга (1928) очертават образа на един самобитен, мощен поет, който се отделя рязко от другите и заема свое сигурно място в българската лирика. Неговата поезия е израз на нов, възроден дух. За него са особено характерни ония черти, които намираме разхвърляни де повече, де по-малко изобщо в нашата лирика след войната: преодоляване на скептицизма и индивидуализма, социално чувство, витализъм черти, получили у него строго индивидуална изява. Поетът престава да се чувства самотен, гледа с жадни очи света. За него животът не е коварно изкушение, внушаващо своята безсмислица, какъвто бе за символистите, а благовест, извор на творческа радост. Той живее със слънцето, със земята, с всичко, което го заобикаля.

Творец с широк замах, смела фантазия, силно чувство и образен стих, Фурнаджиев дойде с ново светоусещане, с особено подчертано творческо виждане. Той не е съзерцател на действителността той е вътре в нея, преживява я интензивно и я гледа дръзко в очите. И когато я пресъздава, има чувството на неин господар, който си играе с даровете й, руши я, претопява нейните сурови отломъци и създава нови комбинации. За него нещата, явленията не са символ на някаква непознаваема действителност. Нещо, което не значи обаче, че те не могат да имат и в неговата поезия понякога символично значение, каквото получават известни образи във всяко голямо изкуство. У Фурнаджиев нещата, явленията не са символи в смисъла на символистическата теория, а конкретни елементи, форми и прояви на живот извора на вдъхновение. Поетът прониква зад физическите им белези и търси тяхната скрита същина. Смелите асоциации, по които ги свързва, носят често изненада, но те означават вътрешното сродство.

И още: омраза към всичко банално в живота и в изкуството. Така нещата, явленията, жизнените форми, художествено пресъздадени, образуват в много от произведенията тук оная богата поетична (но не символистическа) символика, с която се предава психологическата правда.

Фурнаджиев се яви в българската литература като новатор и в постановката на проблемите, и в третирането на темите, и в образната си система, и в творческите си похвати, и в своя поетичен речник. Той застана прав, смел и дързък на земята, на пръста корава, сред стихиите на природата и бурите на обществената действителност, за да попие в своето съзнание всичко това и да го пресъздаде поетически по мащаба на своя неспокоен творчески дух. Като поет той обича онова, от което вее пресният лъх на ново сътвореното. Затова го привлича всичко, което води към промяна, което означава край на едно и начало на друго. Примамва го огромното, стихийното, първично-суровото, динамичното бесният кипеж на битието, безспирният бяг на земята, лудият стремеж на вятъра,