НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ - ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

МАЩАБНОСТ НА ПОЕТИЧЕСКОТО ВИЖДАНЕ И ИЗОБРАЖЕНИЕ

Още заглавието на първата стихосбирка на Никола Фурнаджиев - Пролетен вятър - поражда асоциации, свързани с мисълта за радостта и щастието, за промяната и посоките напред и нагоре - към високите пространства на духа, желаещ да се освободи от гнетящите спомени за миналото. Символното значение на пролетта отвежда към светлината и нейната соларна същност. Но в действителност много по-важен е синонимният ред, очертан от символиката на вятъра, изразяваш сблъсъка между доброто и злото, между пустотата на поразените ниви и помръкналата надежда в сърцата на оцелелите след погрома. Носещ в себе си готовността за продължаване на движението, за волността и стремежа към красота, лирическият говорител непрестанно се връща към преживения ужас не за да остане при него, а за да го преодолее чрез отправяне на погледа към необозримите простори и към пътищата, водещи вън от калта и черните сенки на миналото. Може би точно заради това и творбата, приемаща се като емблема на книгата и дала нейното наименование, насочва възприемателя към несломимата сила на народа и отвежда подтекстово към вярата, присъща на всеки млад човек - независимо от историческото време и от последиците след сблъсъка с реалността.

Трудно е да се определи еднозначно дали реалното или фикционалното е по-силно в книгата на младия поет. Но съвсем определено може да се твърди, че номинацията на виденията се усеща и в отделните творби, и в цялата стихосбирка. Подтекстовите послания издават едно свръхнапрегнато въображение и са опит за излизане от ужаса и трагизма на настоящето посредством вътрешно присъщите й контрастност и асоциативност, експресивност и символика.

Още първата творба - Конници - е двузначна относно истинската същност на героите. Неслучайно все още в литературната критика не е решен въпросът дали те са палачите или жертвите. От една страна, червената цветова гама отвежда към убийците, а от друга - към жертвите. В опозиция са кървави конници и братя над бездни надвесени, пламнало родно поле и земята бунтовница, пустите ниви и земята родилката, плаче и пее, и страшно е, майко, и весело... В контекста на едно сравнително кратко стихотворение сблъсъкът между отделните компоненти на живота и смъртта издава вътрешното раздвоение на лирическия герой, носещ в съзнанието си готовността за упрек и съчувствие едновременно. Застанал в междинното пространство между високото пламнало родно небе и бездни надвесени, той дезориентира погледа на възприемателя, за да следи движението нагоре и надолу.

Трудно е подобен текст да се впише в рамките само на една епоха, да се свърже само и единствено с конкретно събитие. И все пак всяка творба визира и времето, в което става преоценката на ценностите вследствие на променения поглед към света.