"Ний"

"Да бъде ден!" е стихосбирката на Смирненски, издадена почти предсмъртно. Ако има нещо, което може да бъде изведено общо за творбите в нея, то е, че те формулират едно битие, в което полюсите имат основно значение. Двата свята - старият и новият; двете класи - на богатите и на бедните - това са своеобразните персонажи на Смирненски. Напрежението в този полярен модел може да бъде разрешено единствено чрез революция.

Тази масовост, вложена като представа на мястото, на което сме свикнали да търсим Аз-а на символизма, тук е изразена чрез типичния за Смирненски герой, който говори в ние-форма. Като цяло символистичната поетика е изключително функционална в тази поезия със своята способност да обобщава, да превръща образите в универсални символи с митично излъчване. Така новата проблематика добива обобщеност, обхватност - тя зазвучава именно в универсалността на митологичен "разказ", а не в частността на случващото се тук и сега. Така Смирненски "канонизира" новите персонажи в българската литература и техните съдби.

Ний всички сме деца на майката земя,

но чужда е за нас кърмящата й гръд

пише той в "Ний". И наистина, космичното обобщение за земната гръд и земните деца извиква по-скоро митичния образ на титаните, отколкото представата за българските пролетарии. Параноичният ужас на Аз-а от тълпата при символизма тук безрезервно се разтваря във всеотдайността към множеството. Като отбелязваме това, не трябва да забравяме градивния период на символизма. Той започва да става несъстоятелен едва когато неговите открития за душевното започват да се повтарят; когато духовните територии стават клиширани спасения, а не нови поетични пространства; когато конфликтът на Аз-а с тълпата става вече не толкова драма, колкото рутина.

В разтварянето на лирическия Аз на Смирненски в тълпите има нещо празнично и жертвено едновременно. То прилича на митично деяние, при което слабият отделен човек добива сила, приобщавайки се към множеството. В тази посока работи и максималната обобщеност на говоренето чрез стихии (не чрез социални или национални понятия):

А ний сме океан от огнени вълни,

величествен керван от светли висоти...

В този случай, който е показателен за поетиката му, тълпата на Смирненски не се състои от "работници" или "българи". Тя е метафизична, както е метафизичен "идеалът" на символистите. Тя е есенция, извлечение от реалността на тълпата, което извежда образа й до значимостта на феномен, а не на частно и конкретно въплъщение. Съответно страданията на тази тълпа са пресъздадени като митичен катаклизъм: "но ний сме океан от стенещи вълни." Ако това е една по-скоро универсална езическа представа на страданието чрез природните стихии, то по-нататък идва и повторение на темата през християнската символика на страданието - и то през нейната емблема - трънения венец на Спасителя на човечеството Христос: