Христо Фотев

Ний повече не сме необходими...

Ний повече не сме необходими на пейзажа!

Той се завърши до последното движение -

застина неподвижно!

Да си тръгваме!

Ний двамата участвахме в прекрасното

строителство на покриви и стълбища.

В прекрасното и лъчезарно шествие

на гларуси, на облаци, на кораби...

(Пейзажът ни превръщаше в строители.)

Ний изградихме острова - и пръстена

от приливи и отливи

съзидахме

света - във ритуала си на влюбени!

Но всичко е завършено... Да тръгваме!

Не казвай, че Дългът ни е да служиме

до края на пейзажа - тая статуя!

Какво ни обещава той? Утехата

на спомените - митове съмнителни?

Съмнителното бутафорно щастие

пред фотообективите?

Да тръгваме!

О, тия нощни августовски влакове!

Отново ний да изградим там някъде

от хаоса - и покриви, и стълбища!

Дървета да изваяме - и кораби!

И гларуси, и камъни, и залези...

Отново да участваме в прекрасното

строителство... Но не плачи! Да тръгваме!

Превъзмогни съдбатаси на статуя

и помогни ми да вървя

в нощта!