НИЕ И ДРУГИТЕ, БЪЛГАРИЯ И СВЕТЪТ В Алековото творчество

При възприемането на художествените творби неизбежно възниква проблемът за идентификацията. Поставят се въпроси доколко е възможно самоотъждествяването на читателя с някои от персонажите на една или друга творба, доколко то е търсено от автора и какви са последствията в нравствено-естетически, а понякога и в социален план.Подобни въпроси, занимаващи литературните изследователи, са особено актуални за творчеството на Алеко Константинов, което се отличава със засилена диалогичност, осъществяваща се на няколко равнища : писател възприемател, творец творение /Бай Ганьо/, герой читател , герой разказвач, герой герой...Тази комуникативност се дължи може би и на факта,че една част от произведенията на Щастливеца са възникнали във връзка с молба на негови приятели да материализира и по този начин да съхрани във времето своето сладкодумие / До Чикаго и назад/ . Всъщност Алековите творби до голяма степен са плод на авторовото общуване с хората и със света / в противовес на Кантовото обобщение, че изкуството е плод на необщителността /. А всяко общуване предполага срещата, а най-често и противопоставянето на позициите, които могат да бъдат изразени чрез личните местоимения аз / ние/ - той/ те/ .

Опозицията ние другите в творчеството на Алеко Константинов не може да бъде разглеждана , без да бъде уточнено съдържанието на тия две понятия. От една страна, това е различието между българи и чужденци. За разлика от предосвобожденските традиции в българската литература обаче, тук липсва еднозначното противопоставяне по линията добро / наше/ и зло / чуждо/. Наблюдава се последователен стремеж българското и чуждото да бъдат обективно съпоставени и оценени . На едно друго, нравствено и духовно равнище, авторът, разказвачите от Бай Ганьо, героите резоньори и предполагаемите съпреживяващи читатели сформират групата на честните, съвестните, интелигентните ние, противостоящи на безнравствените, безскрупулните, нискокултурните те. Друга характерна особеност на Алековото творчество е невинаги категоричното разграничение между ние и другите, дотолкова, доколкото аз понякога, макар и с болка открива, че някои от чертите на другия не са му чужди; че носи трагичната вина на родовата принадлежност към една общност, от която той /другия/ идва . На