Проблемът за осмисляне на българското в разказа Дядо Йоцо гледа от И.Вазов

Десетилетието след Освобождението е твърде важен период не само за българската литература, но и за самоосъзнаването на нацията. Макар нейното формиране да е започнало близо два века по-рано и в общи линии да е приключило, българското общество започва да чувства с пълна сила този проблем едва след добиването на политическата си свобода.

За съжаление, новото егоистично време няма нищо общо с идеалистичния дух на нашето Възраждане.Разочарованието и изобличението стават основен мотив във Вазовата лирика, основна тема на неговата проза. Новата епоха е изобразена като епоха на лъжа, паразитно съществуване, безскрупулност и безчовечност. Отново на преден план е съдбата на обикновените хора, безпомощни пред жестокостта на живота и на новия морал, но запазили в себе си жизнелюбието, вярата в победата на доброто като основни добродетели.

Разказът Дядо Йоцо гледа е представителна творба за прозата на Вазов от следосвобожденската епоха, разкриваща сблъсъка между възторженото посрещане на свободата и надеждата за промяна, от една страна, и принизяването на идеала,породено

от апатия и лицемерие, от друга. Откъснатият от света герой живее, съхранил светлия идеализъм на отминалото време, в чиято хармония се крие поривът към свобода. Дълбоката привързаност на дядо Йоцо към идеята за родното, съответстваща на авторовия идеал, прави героя по-истински и пълноценен българин от всички негови съселяни, които са изгубили усещането за същността на промяната.

В образа на дядо Йоцо авторът открива българския човек в нова среда, но с онези негови постоянни характеристики, които му придават стойност въпреки бездушната действителност. Героят е запазил възрожденската мяра за нравственост и поведение, затова в него са заложени черти, присъщи на изконния български характер.

Физическата слепота на героя играе основна роля в изграждането и на фабулата, както и на философските и политическите размисли на писателя.Дядо Йоцо живее в планинско селце,от няколко кошари,откъснато от цивилизацията, но все пак близо до големия град. Той е прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба с всичките му тегла, грозотии, и безнадеждност. Ослепял на стари години, въпреки безнадеждността, той дълбоко пази в сърцето си един идеал- свободна България.Като всеки идеал и този е светъл, привлекателен, но неоформен, без детайли и подробности. Това е идел, създаден като нещо, противоположно на робството. И когато идва свободата, този идеал би трябвало да си въплъти в действителността. А действителността е далеч от съзнанието на стареца. Освободителната война минава далеч от него. Той не става свидетел на бягството на доскорошните господари, а простодядо Йоцо стана свободен- казаха му това.Старецът е информиран, че е свободен , но става такъв бавно, изстисквайки роба от себе си. Защото и след като му казват, че не е роб, го вълнува скритата мисъл: Де е българското?

Той знае, че наоколо е свободна България, но със здравия усет на селянина иска да пипне, да го усети и физически това българско.Тази душевна борба кара дядо Йоцо да търси физическия допир с войника, с околийския началник, да слуша шума на минаващия влак. Затова и героят приема свободна България много по- идеализирано и възторжено от зрящите си съселяни. В техните разговори, в битието им той не усеща нищо, което да подскаже, че са нови, свободни хора.Този сблъсък в душата на героя е типичен за хуманистите от това време.Те са очаквали много от свободата, защото тя е съществена част от представата им за българското, а тя почти не е променила ежедневието на народа. Това чувство на свобода бавно се налага в душите на хората и се възприема като ежедневие, като нещо обичайно, а не като празник.