НЕСБЪДНАЛОТО СЕ ДРУГО

По първоначално намерение, в текста трябваше ла се разгледа въпросът за идентитета на личност и етнос в творчеството на Яворов на базата на концепции, които демитологизират идеологемите на езика и изкуството като интегративи, респективно като основни конструкти в историко-културния ареал. В интертекстуален план това означаваше да се проследи интерпретацията на другостта: от другостта като знак за агресия, потисничество, асимилация до другостта като знак за величие, просперитет, престижност; да се проследи как страхът от Другия се заменя с желанието да си Друг.

Да бъдеш друг, от една страна, като желание за подмяна на етническия идентитет, а, от друга, като иронична и/или агностицистична дистанция към своего аз и към ред културноисторически реалии. Защото традиционното доволство от "нашето" като териториална и духовна наличност се конфронтира с тезата, че българско изкуство всъщност няма, щом на този език не е творил поне един гений, и следователно няма какво да оправдае съществуването на народността и на самия език. Накратко, ако според обичайните идеологеми езикът, (на който ставали и стихове и който е арфа и меч в ръцете на майстора художник) и географско-историческата територия, (като даденост, която трябва да се "пази", защото тя самата на свой ред, ведно с езика, ни е "опазила"; приоритетът на някои престижно конотирани реалии-емблеми от нея няма да се изтъква отново) идентифицират и репрезантират нациналността, то срещуположните тезиси парадоксално преобръщат мисловния модус: изкуството дава идентитета на една националност, респективно оправдава съществуването й (легитимира я), оправдава наличността на този език; но не кое да е изкуство, а изкуството на гения. Всичко написано от творците ни обаче жаргонизира езика (в по-широк смисъл това означава, че изкуството въобще е несъщностно).

Изкуството ни следователно все още няма нито своето изкупление, нито своето възкресение. То няма своето