Непреходните стойности в разказа на Иван Вазов Дядо Йоцо гледа

Вазовото творчество е изторически летопис на времето съхранено в душата на твореца.Той търси причинно-следствена врузка между минало,настояще и бъдеще.След Освобождението Вазов живее в едно оскръдно разочароващо го настояще.Затова се връща в миналото,за да потърси следите на българската героична слава.Той вярва в бъдещето на българския дух и написва разказа Дядо Йоцо гледа.

Художественото изображение обхваща три епохи-предосвобожденско минало,творческо настояще и изпълнено с надежда бъдеще.Приемствената връзка между тези три проекции на времето е Вазовата вяра в българското,каквото има и неговия герой дядо Йоцо.От една страна той е част от миналото,а от друга е органично слят със скръдната следосвобожденска действителност,същевременное носител на художествената идея за непреходните стойности на българското,които виждав бъдещето.Но автор и герой имат различна представа за времето в което живеят-те твърде контрастно възприемат реалните стойности на следосвобожденската действителност.За разлика от Вазов които помни миналото вижда настоящето и вярва в бъдещето,дядо Йоцо жевее с духовната памет на своето поколение което познава единствено миналото.А то е робско и ънизително за българите,затова се стреми към настоящето като към чакано бъдеще и иска да го види- за него то е трепетен миг на очакване.Сякаш свободата предстой и дядо Йоцо е във възторг от предстоящата страна с нея.Героят на Вазов не живее в реалните измерения на действителноста,познава миналото и се стреми към бъдещето.Настоящето сякаш несъществува.Съзнанието на дядо Йожо е пронизано от мисъл за българското.И непрекъстното пита за него.

Проблемът за слепотата е художествен израз на отношението към следосвобожденската епоха на автор и герой.Писателят скрива от погледа на дядо Йоцо онова,което вижда неговата дълбоко разочарована душа.Слепотата на стареца примирява контрастите между миналота и настояще.Героят се извисява над реалната действителност и се среща не със следосвобожденска България,а със своята идеална представа за нея.Душата на дядо Йоцо живее на границата между две епохи,но винаги търси жадуваното свободно бъдеще.Слепотата на Вазовия герой е художествено одухотворена-тя го извисява над грубата реалност на действителноста.Романтизмът на дядо Йоцовия поглед към България,за да обучава трагизма на Вазовото разочарование от действителноста.

Дядо Йоцо вижда духовния живот на свободна България с патриотичния порив на своето робско минало,което е епоха на светли надежди за освобождение.И той иска да види свободата-за него тя има материялен образ до който испитва желание да се докосне.Той вижда сдушата си в която носи почти детска вяра и обич към България.