Пейо Яворов

Непечатани приживе - Защо мълчиш

Защо мълчиш - смутена, бледна?

Какво, боиш ли се от мен?

За мен скръбта е - чуй - безвредна,

че в нея аз съм закален.

За всеки удар на съдбата

усмивка само имам аз; -

въз мен да падат небесата -

ще бъда хладен и тогаз.

Без срам, без страх - кажи ми право,

що на душата ти тежи?

За миг си дай сърце кораво, -

с едничка дума ми кажи!

О, тъй ли?... Нищичко! Тогава

прощавай вече... И така

между ни нищо не остава;

за сетно сбогом дай ръка!

А то - безумен - мислех ази,

разглезено дете, че ти

край мене леено щеш погази

от люлка хранени мечти;

че ти ще хвърлиш взор победен

над тях - веч твоя кръв и плът,

и редом с мен - подвижник бледен -.

ще тръгнеш в трудния ми път.

Душа ми беше възжелала

с мен равно да те възвися, -

просторите на идеала

за теб отворени да са.

И ти тогава отвисоко

погледнала би на света

и угризение жестоко

смутило би ти съвестта.

Защото ясно би видяла,

че леността е срамен дял,

когато - нива възбуреняла -

светът е на труда предял.

Трудът да служиш на доброто,

против неправдата - борба!

С войнишка гордост на челото!

Ах, то завидна е съдба!

Не, ти не си била родена

за труд такъв, - такъв живот;

и - с робско мляко откърмена -

как би могла ти без хомот!