Крадецът на праскови Любовта, свободата и смъртта

Повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" оставя трайни следи в съзнанието на читателя, защото го вълнува и подтиква към размисъл по една от най-многопосочно тълкуваните теми в човешките взаимоотношения любовта.. Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Съдбата на героите в повестта е част от безкрайното човешко страдание, предизвикано от болестите, насилието, глада и смъртта. Сред тази отчайваща безпреспективност на света, в който живеят героите, се ражда тяхната светла,чиста и преобразяваща ги любов.

В края на лятото, когато плодовете са зрели и примамливи, съвсем неочаквано узрява и една пламенна и истинска любов. Симпатията м/у двамата герои, някогашния учител по музика Иво Обретеновуч и съпругата на градския военоначалник, Елисавета, бързо прераства в силно, разтърсващо, страстно и изпепеляващо чувство . Магията на любовта ги обгръща и сякаш събужда техните души с желанието за нов живот.

Войната, носеща глад и мизерия, болести и озлобление, е може би най-непонятният човешки абсурд. Войната опустошава най-бързо човешките ценности, превръщайки всеки участник в мишена. Тя носи смърт, която витае навсякъде във въздуха. Но съчетана с най-прекрасното чувство за всеки човек любовта, тя придобива друго лице: облагородява и възражда. Може да промени дори и най-коравосърдечното същество. И тогава вече не се налага да се подчиняваш на ничии други команди, освен на тези на твоето собствено сърце.

Пътят към желаното щастие е сложен и мъчителен. Елисавета започва да преосмисля живота си, както и онези обстоятелства в него, с които по задължение е трябвало да се съобразява дълго време. Съпругът й е главна фигура в нейния дотогавашен свят, изцяло съобразен и подчинен на общественото мнение във все още запазилия патриархалните си нрави провинциален град. Тя се е пригодила по неволя към маниерите и към войнишкото битие на своя съпруг, но сега вижда в него "виновникът за пропиленият й живот". Сръбският военопленник, който е гладен и изтерзан, започва да изглежда в съзнанието й като мъченик. Човешкото страдание я прави дълбоко съпричастна към участта на пометените от стихията на войната хора. Образът на военопленника вече е проникнал в съзнанието й и с трепетно очакване и надежда героинята жадува да го види отново. Дълго стаяваната потребност от любов и от щастие избликва неудържимо и още повече засилва неудоволетворението й от безрадостните години на съпружество, което дори не я е дарило с деца. Елисавета нито за миг не е освободена от мисълта, която е плод единствено на стеклите се обстоятелства че е жена на полковника, а Иво