ЙОРДАН РАДИЧКОВ- НЕЖНАТА СПИРАЛА

ОБРАЗИТЕ НА НАСИЛИЕТО В РАЗКАЗА

В своето творчество Йордан Радичков интерпретира по особено поетичен начин вечните проблеми на битието, вълнувайки се от човешкото посегателство върху съвършенството на природата-агресия, породена от често пренебрегваната истина, че човекът е част от тази природа и нейното опазване е неотменен негов дълг.

Разказът Нежната спирала е нравствено послание за ненасилие, което писателят реализира чрез метафорични образи. Те рязко контрастират на живота и неговото многообразие, материализирани в грубо завъртения срещу шипковия храст камшик, както и в изстрела, отнел живота на дивия гълъб.

На фона на снежния пейзаж, обгръщащ със своята ледена враждебност пътуващите с шейна ловци, Йордан Радичков споделя своите нравствено-етични размисли, извеждайки ги до общозначими обобщения за безценността на всяка частица от природата, а аз-повествованието създава особена атмосфера на интимност и съкровеност.

Заглавието на разказа символизира безкрайността и хармонията на живота - красив в своята повторяемост и в същото време - многолик и вечен. Но още самото начало на разказа загатва и за дисхармонията, която човекът създава около себе си. И това внушение, концентрирано в епитета враждебна и цветовото обагря не в сиво-бяло, създава усещането за призрачна нереалност. Олицетворената природа провокира художествения размисъл на Радичков, открил човешките изяви в окръжаващия го свят: Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо...

Отчуждение изпълва природния разум. Неслучайно бялата равнина се изтегля. Деликатно се дистанцира от човека, запазвайки кръговратната циклична повторяемост на живота. Смълчаната гора притихва пред усетеното насилие, стаено в човешката душа.

Шипковият храст, отрупан с ярки червени плодове, се откроява на фона на бялата пустош и този контраст изостря вниманието, насища сетивата с тревога. Последвалата човешка агресия срещу шипковия храст естествено предизвиква алюзии за неговата същност на живо същество, унизено с удар на камшик през лицето. Като знак за неприемане на извършеното насилие е внезапното изчезване на храста. За ловеца това е мистерия, а за писателя паралелът между шипковия храст и човека извиква натрапчивия спомен за Методи Андонов, единствения човек, идентифициран в разказа със собствено име. Оживява споменът за приятеля, който с фанатичен поглед оглежда от всички страни шипковия храст и недоумява пред неговата близост с човека. Замерван със снежни топки, храстът