народопсихологията в разни хора, разни идеали (ЛИС)

Тъмна, демонична и тъжна е галерията от художествени образи, която Алеко Константинов изгражда във фейлетонния цикъл Разни хора, разни идеали. Героите - малки и нищожни в своята нравственост, са едновременно и застрашаващо опасни - галерия, която поражда тъжния стон на авторовата ирония.

След Освобождението на България в нашата литература е отразен образът на държавата със своите институции, управници и проблеми. А това води след себе си и голямото следосвобожденско разочарование. Вижда се сблъсъкът между възрожденските идеали и социалната действителност, която е част от художествената природа на Алековите герои от Разни хора, разни идеали.

Във фейлетоните са очертани типовите образи на кариерист, политикан, псевдопатриот и еснаф. Въпреки различията между тях, сплотява ги един общ девиз, една обща ненавист към ветрогонеца, т. е. към непримиримия и неспокоен дух на вярващия в идеала за демократично и свободно общество. Образът на този идеалист - борец за човешки права -е отречен от фейлетонните герои на Алеко. Те искат власт и по-голямо обществено влияние. Авторът внушава тяхната дребнавост. Кариеристът от I фейлетон е готов да плати всякаква цена, за да живее богат и охолен живот. Причината за професионалния си неуспех той търси във външни фактори, в облеклото, а не в характера: ...гледаш дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка то се знай, чепици разбираш ли, връзва кое и прочие - всичко на мястото си и на, все не мога да си пробия път!... Въпреки че описва облеклото, т. е. разкрива героите с външно атрибутивното, Алеко представя нравствената им голота. Така неговата галерия е обществено представена и чрез облеклото, което не успява да прикрие негативното в характера.

Напълно облечена и следователно затворена е Базовата галерия. Тя е в застой и невъзможност за придвижване. Това целят да покажат и костюмите на героите, които се характеризират с анахроничност (френските дрехи на Хаджи Смион, Мирончовата качулка, цилиндричния фес на Варлаам Копринарката). Ако се върнем към Алеко и неговите герои - може би те сами се събличат чрез монолозите си, изливат вътрешните си чувства и страсти, пред-ставят отблъскващата си нравствена същност. Без притеснение възкликват: Да живее амнистията. Която оставя престъпленията им ненаказани. Нагаждат се към времето и обстоятелствата и извличат полза от тях. Убедени напълно в правотата си, героите на Алеко се стремят да призоват за свидетели и събеседниците си. Именно те трябва да защитят накърнените им лични интереси. Но този метод на комуникация е само загатнат чрез кратки реплики и реторични въпроси. Събеседникът обикновено напомня за себе си. Той не е участник в разговора, а слушател: Ще прелее. Това е метафора на препълнената чаша не само с вино, но и с кървави грешки. Героят жадува да изпие чашата докрай, да я пресуши до дъно, да почувства опиянението от греха. Защото може би единственият начин да се отървеш от греха, е да му се отдадеш (Оскар Уайлд). Героят на Алеко Константинов от II фейлетон е опиянен не само от виното, но и от низките си страсти. Това е образът на малкия човек, който от физическото и моментното пиянство (Чичовци) преминава към пиянство душевно, психологическо, за да стопли това тяло. И малкият човек отново ни плаши със своето демонично желание да пристъпи закона, но да успее. Галерията на Алеко става още по-тъмна и неприветлива. Препълнената чаша е предупреждение, че героят е прекрачил позволената норма. Забелязва се цикличност не само в композицията, а по-скоро в целенасочените внушения. Краят повтаря началото и завършва с демоничен, жесток, застрашителен смях. Героят става все по-голяма обществена заплаха.

Смях има и в другата галерия, но той не е така опасен и застрашителен. Защото консерватизмът на чичовците и тяхната страст към безплодно философстване са колкото комични, толкова и нужни. Смешните черти на тези герои до голяма степен са художествена необходимост. За да оцелее, българинът е формирал смирение и търпимост в нрава си. Такова оправдание Алековите герои нямат. Те са активни и действат сега: Ето, тамам сега му е времето. А другата галерия изчаква. Вазовите герои винаги имат време. За тях най-важното (идеята за националното освобождение) се намира в бъдещето. Настоящето е протяжното, без-дънно време на безсмислените разговори. Героите не приемат реалността. По тази причина те слагат маски, измислят си своя реалност, създават своя митология, в която съществуват - вя-рата и убедеността на Хаджи Смион, че той е убил змията, на Мичо Бейзадето, че Русия е непобедима и т. н. Героите се прикриват зад тези маски. Самите те са дистанцирани и затворени в своя индивидуализъм. Херметизирани в пространствен смисъл - свиват космоса до размерите на собствената си личност. Алековите герои напротив, желаят да свалят маските, с които се явяват пред обществото. Те се показват в цялата си голота и се разобличават чрез монолозите си. Разкриват маскарада, в който участват. Сваляйки маските на своите герои, Алеко дава право на всеки да изрази отношение към времето.

И едва ли целта на Алеко е била да предизвика единствено смях. Да не повтаряме недоразумението, сполетяло Бай Ганьо! Да разберем галерията, да се вгледаме в нея. И може би в някоя от картините, отдавна потънали в прах, ще открием своя портрет. И това би трябвало да предизвика не злокобното ха-ха, а себевглеждане и сътворяване на нов свят. Свят, в който лъжепатриотът, еснафът, кариеристът, политикантът ще са обществен анахронизъм. Дано!