Народното страдание в поезията на Пейо Яворов

В основата на Яворовия лирически модел стои разривът между общественото битие на личността и нейните духовни пориви. Усещането за неединност, за разпокъсаност на битието поражда и драмата на човека от Яворовия свят, трагизма на неговата раздвоеност. Лишен е от очертани ценности, липсва обозрим ценностен ориентир.

Страданието в творчеството на Яворов се израява чрез съществуването на човека единствено в повторителността на всекидневието, в един безконечен цикъл, който го лишава от духовност и го принизява до скотското. Човек и вол са впрегнати в един ярем, споделят една и съща нерада участ.

В Яворовата творба човекът е жертва на природната стихийност, животът му е белязън със знака на едно безсмислено и мъчително страдание,

Сходна е и проблематиката на лирическата поема Градушка, която не само емоционално, но и композиционно е стегната в жестокият пръстен на обречеността. Но тя разширява и смисловия обем на отношението човек-природа. Човекът е трагично обречен в мъчителните си опити да подчини природата и да подреди света. Слънцето,

Градушката , Бог са знаците, които удържат представата за света като непознаваем и непостигнат.

В поемата Нощ се открояват основните философски мотиви, самозатварянето на личността, представата за сложното раздвоено битие на Аз-а.

В ноща се губят ясните очертания на света, разпадат се формите, размиват се границите. Безнадеждно търсейки излаз от кошмара на халотичните видения Аз-ът потъва в мрачните непроницаеми бездни на собствената си същност. Нощ фиксира началото на драмата на личността, изгубила своите кумири, своя храм, останала без богове- едно трагично усещане за разрив между личност и свят.

Философската лирика на Яворов борави с универсална символика, чрез която се гради обобщения образ на света. Така в стихотворението Нирвана се създава един прекалено универсализиран символен модел на света- абсолютно застинал, метафизичен, статичен (Спят вечните води, безбрежните води- бездънни.). Символният образ на вечните води побира представата за битието като вечно, безначално, съдържащо в себе си велика тайна.

В тази лирика страданието не е само обреченост, а и търсено състояние, защото е условие на самото съществуване. Така поезията на Яворов се превръща в пространство на сън в съня, драматично разкъсвано от противоположности: между рая и ада, между божественото и демоничното, между мъжкото и женското начало, между атеизма и вярата.