Народ, Вяра, Бог, Отечество в поемата Септември

Поемата Септември осмисля по нов начин традиционните в българската поезия релации: народ-бог-цар-отечество, варварство-цивилизация, народ-вяра-църква, отечество-човечество, ад-рай, бунт-власт-история. Водеща във възрожденската лирика е темата за патриотичната интеграция на българите; Септември отразява кризата на чувството за национална самоличност, защото родината присъства като раздвоено понятие. Една представа за него имат властниците, а друга въстаниците. Поетическата традиция определя за двигател на историята водача и народа (Иван Вазов) или избраната личност (Пенчо Славейков); Гео Милев отстоява тезата, че способна да твори нов справедлив исторически ред е само низовата народна маса. В революционната ни поезия образът на българското бунтовно множество има преди всичко национални характеристики; в поемата национално-историческият сюжет (Септемврийското въстание) е представен като модел на световната история. Неговата героизация се постига чрез непознат и парадоксален похват за възвеличаване деестетизация. Утвърдена е нова представа за рая, в който властва човекът, а Богът, разпознат като Сатана, е запратен вдън вселенските бездни, т.е. преосмислен е радикално и библейският мит за апокалипсис.
Новата Гео-Милева концепция за народа, бога, вярата и отечеството се формира от ярки историко-социални и естетически фактори. Поемата е създадена след Първата световна война и последвалите я революции (епоха, характеризираща се с общо европейско крушение на патриотичните идеали, политизация и олевяване на масовото съзнание). Най-важен обществен фактор за идейната еволюция на поета от сп. Везни до сп. Пламък, т.е. от радикален индивидуализъм до радикален колективизъм, е Септемврийското въстание събитие, разтърсило гражданската съвест на много наши писатели модернисти през 20-те години на ХХ век. Показател за въздействието на историческия факт (кървав граждански конфликт) върху естетическото съзнание на Гео Милев е художествената реабилитация на народа в социалните му поеми и неговият естетически девиз за оварваряване на поезията, т.е. за възвръщането й към простотата на първичния човек и неговата правда, към суровата истина на живота.
Най-мощно въздействие върху художественото мислене на Гео Милев обаче оказва появилото се след войните модерно течение експресионизма (в неговия ляв вариант). Именно неговите понятия за народа, църквата, държавата, историята, съдбата на цивилизацията Гео Милев проектира в идейния строеж на Септември. Според експресионистите в реалния свят властват псевдоценностите, които са формирали в масовото съзнание държавата и църквата. Ето защо те трябва да бъдат тотално отречени от едно ново изкуство. Основна идея на направлението става пророчеството за Новия Апокалипсис (този водещ мотив на целия европейски авангард е трансформация на библейския мит за сътворението на света). Експресионистите са загубили доверието си към историята, както и към просвещенския мит за прогреса. Гласът на масата е обявен за върховен глас на историята, а нейният яростен гняв за движещата сила, способна да преустрой света. Това преустройство преминава през две фази разрушаване на Стария свят (този акт се осмисля като идването на Страшния съд на разплатата, когато онеправданите маси ще получат нравствен реванш за вековното си страдание) и пресътворяване на Новия от самото начало. Този копнеж по Апокалипсиса е основа на експресионистичната идея за глобалния бунт. Тя има различни аспекти бунт срещу фалшивите социални идеологеми (бог, цар, отечество); бунт срещу лъжливите представи за живота в досегашната поезия (най-вече символистичната); бунт срещу традиционния