Наранени, ограбени и унижени, се изпълваме с желание за отмъщение, копнеем да причиним страдание, съизмеримо поне наполовина с нашето, искаме да видим чуждата болка, изписана на лицето. Защото това е естествената реакция на човека, защитаващ своя малък и подреден свят, чиито копнежи са отнети, разрушени пред очите му, а животът му е загубил смисъла си.

Малко хора обаче извървяват дългия път от желанието за мъст до изпълнението, защото той е осеян с препятствия, предизвикващ неспирни душевни битки и конфликти. Тези, които, обзети от силни страсти и емоции, стигнат до своята цел, никога няма да могат да възвърнат нарушеното си равновесие. Защото отмъщението, дори и заслужено, остава престъпление срещу личността и обществото.

Аристотел е казал:Нищо не е по - разточително и по - безплодно от жаждата за отмъщение. Ако отмъстителноста е порок, тогава порочно ли е удовлетворението, което носи? Или самото удовлетворение е чиста заблуда. За Аристотел отмъщението е привидно удоволствие. То е ненужно и грешно. Но в живота на човек има толкова излишни и антиценностни чувства и емоции, които винаги ще съществуват. Въпрос на интелект е да ги осъзнаеш навреме и въпрос на силна воля да ги преодолееш.

Не всеки човек е склонен да мисли за отмъщение. Да не може да спи, да не може да мисли за нищо друго освен за това, как да си отмъсти за онова, което му е причинено. Не всеки. До някъде зависи от ценностната система, до някъде и от причинената му болка. Защото и най - добрият и умен човек, когато е наранен до болка, може да се преобрази до неузнаваемост. Та нали и най - доброто куче, когато е ранено ще захапе дори господаря си. За това няма общ признак, по който да откриваме отмъстителя - това може да съм аз, може да е всеки.

Идеята за отмъщението се ражда тогава, когато чувството за себедоказване надминава чувството на самоуважение и то в такава степен, че не те интересува колко ниско трябва да паднеш за да постигнеш заветната цел - да причиниш зло. За теб това зло е справедливо, защото е реванш за злото, причинено на теб. Око за око, зъб за зъб.

В разгара на най - големите битки в тази война може и да се запиташ какво ще получиш в крайна сметка. Стига да не си прекалено залисан в удоволствието от това да причиняваш зло. Та, ако все пак си зададеш въпроса, най - вероятният отговор е: Нищо, но поне и на него/нея ще му/й е толкова гадно колкото и на мен, което е признак за липса на всякакъв смисъл от всичко, което правиш. Липсата на цел обезмисля действията, а ако целта е да причиниш зло (за което всъщност става дума), то ти си лошата страна във войната. Ти си този, който трябва да загуби.

Оклеветен и несправедливо хвърлен в затвора, Едмон Дантес, обаче с основание жадува възмездие за виновниците. Желанието му за мъст е напълно оправдано заради стоварилата се върху него несправедливост и прекараните години в затвора. Сдобил се със свобода и разполагащ със средства и възможности за отмъщение, той привежда в изпълнение замисъла си. Но дали човек може да влезе в роля на Бог и сам да създава справедливост? Отмъщението изправя Едмон Дантес на крехката граница между доброто и злото. Като че ли трябва да направи само една крачка, за да се превърне от добър и нравствен човек в убиец и злодей. Злото ве поражда зло, докато героят не достигне до прозрението да прости. Само прошката може да доведе до пречистване.

Желанието на Едмон Дантес за отмъщение е напълно оправдано. Несправедливостта към него, четиринадесетте години прекарани в затвора, са доста добра мотивация. След като няма справедливост в обществото, защо да не направи всичко възможно тя да възсържествува? Графът наказва жестоко тези, които са се отнесли така към него. Възнаграждава тези, които са помогнали на него и възрастния му баща. Търси начини справедливостта да възтържествува. Но когато започват да умират хора, които не са пряко виновни за страданията му, идва време да се запита дали наказанието, което въздава, не е прекомерно.Пред такива въпроси се изправя героя, когато потапя в смърт и разруха семействата на враговете си.

Всеки отмъщава съзнателно или несъзнателно в нас остава едно странно чувство, което в подходящ момент, ако има такъв, ни подтиква към отмъщение. Защото всеки човек е устроен така, че болката и разочарованието остават дълбоко в него и точно те го карат да върне тъпкано на този, който е постъпил нечестно с него в определена ситуация.

Хората обичат, мразят, завиждат и предават. Всеки е различен в отношенията си с околните, но ако някой ви каже, че не е отмъстителен - не му вярвайте. Естествено отмъщението може да е в нещо много дребно, в някое не толкова значимо действие, но винаги го има - уж случайно заливаш недружелюбната колежка в офиса с кафе уж случайно казваш за отсъствията на някой съученик на родителите му или просто бутваш другарчето в детската градина, за да събори нещо и бъде наказано. Защо ли? Ами защото колежката е била повишена вместо теб, съученикът е казал нещо лошо за теб, а другарчето ти е взело играчката!!! И ето ти вече си отмъстил за собственото си нещастие

Отмъщението - престъпление или наказание Аз бих казала и престъпление и наказание, защото човек става от жертва - престъпник и от наказващ - наказан. И както Електра е жертва на майчиното заточение, става престъпник, защото колкото и трудно да й е било, накрая убива собствената си майка, а това е неприемливо! И от наказваща и отмъщаваща за собственото си нещастие, тя наказва сама себе си - провокира собствената си съвест и омразата на боговете. Ето защо, когато отмъщаваме трябва много да внимаваме да не станем от слаби и наранени - превъзхождащи, но жестоки.

Безсмислена ли е думата справедливост?! Справедливостта важи само там, където има съд. Милостта трябва да поведе хората! Нима господ може да бъде милостив, а ние човеците - не?! Нима ние разполагаме с по-голяма сила, мощ и права, за да се разпореждаме със съдбите на други хора?! И как така можем да сме "справедливи", когато като хладнокръвни убийци изпращаме на бесилото свои братя?! Не, за мен това е варварство и жестокост. Милостта е