Елин Пелин

Напаст божия

В село эавърлува невярна болеет - тежката болест - и зареди да мори от къща на

къща.

Изчезна радост, почерня измъчен народ. Сякаш зли духове прелетяха над селото.

- Боже, какъв тежък грях сторихме, боже!

И черковната камбана всяка сутрин почна да разнася медния си ек над загриженото

слънце, да канн старо и младо на молитва. Свещеникът усърдно заслужи литургия

след литургия. Малката черквица от сутрин до вечер стоеше отворена и хората,

измъчени, покаяни, уплашени, идваха по два, по три пъти на ден да палят свещи,

да се молят, да слагат мило и драго дар. Няколко пъти правиха водосвет, светиха

масло, посребриха иконата на божията майка, отрупаха с дарове св. Иван

Изцелителя, но нищо не помогна. Болестта от ден на ден по-страшно върлуваше,

по-немилостиво косеше.

Учителят дълго мисли и един ден каза, че страшната зараза на болестта се

разнася от поповия излак.

На мегдана, пред поповата къща, имаше стар излак, водата на който наистина бе

по-вкусна от водата на чешмата. Ала тоя излак нямаше кофа и хората черпеха от

застоялата му вода с всевъзможни съдове, уливките от които се втичаха пак

вътре. Учителят имаше право, но той бе много млад и хората не искаха да го

вярват, а продължаваха да разнасят страшната зараза по селото. Дебелият

свещеник, суеверен като всички, им помогна още повече.

- Това е напаст божия! - говореше той.

И напук на учителя, свети вода на излака.

И болестта се усили. Току зачернее човеку пред очите, удари го в глава, отще му

се всичко - легне, ни жив, ни мъртъв, по цели дни и недели. Съхне, вехне, губи

се. Така умря бяла Неда, Аглика, умря Ирмена - млада невеста, вчера под венчило

минала. В един гроб заровиха Магда и Ягодин - любовник и любовница, и двамата

млади и зелени, и двамата селска слава.

Дори каменни сърца се покъртиха от жалост.

Вредом се почувствува нещо страшно, нещо черно, глухо, мъчно. Отчаяние и