Елин Пелин

Нане Стоичковата върба

В сиромашкия двор на нане Стоичко беше израснала чудна върба. Още от земята тя

се разклоняваше на пет здрави и еднакво дебели братя. Всеки от тях широко

разтваряше върха си и всички заедно правеха грамадна китка, която се издигаше

високо над къщите и плевниците и привечер хвърляше сянка като някой баир върху

широката поляна, просната от нане Стоичковите палати чак до другото село.

В клоните на тая чудна върба от край време имаше дванадесет щъркови гнезда и

всяка пролет в тях идеха и мътеха дванадесет чифта щъркели - най-многобройната

жива стока на нане Стоичко.

Какво радостно събитие беше, когато тия дългокраки гости пристигаха от дългия

път в родните гнезда! Още при първия живителен лъх на пролетта, току-що напъпят

овошките, току-що затичат децата боси по стоплената, още влажна земя, току-що

се очисти небето, ето че през улиците и дворищата на селото премине бърза

сянка, мерне се пред краката ти, удари на срещната стена, оттам на покрива и

изчезне. Вдигнеш глава и какво? - Над тебе лети щърк. Бавно, спокойно и

празнично той се вие над селото, вдига се високо, спуща се ниско, обикаля над

познатите пътища и дворове, стрелне се над ливадите и прави първите си

посещения над познатите родни кътчета. После се завърти бързо и се спусне върху

гнездото си на нане Стоичковата върба. Децата наизскачат радостни, затичат по

боклучавия двор, дето магарето в сладки размишления се пече на първото топло

слънце, заскачат и завикат:

- Мамо - щърк! Мамо - щърк!

И като подрипват от крак на крак, почнат да напяват:

Щърк клечи - аз хвърча!

Щърк клечи - аз хвърча!

Кокошките, подплашени от шума и от ненадейната сянка на щърка, се разбягват и

разкудкудякват тревожно. Петелът от бунището дава успокоителен сигнал, качва се

бързо на колата и застава нащрек.

Изненадана от суматохата навън, от къщната врата се подава стрина Стоичковица с

тестени ръце, с брашнен сукман, проточва с любопитство глава под ниската стряха

и завиква с глас, който се чува по цялото село: