Стефан Стамболов

Надежда

I.

Нощ е, нощ тиха, пролетна, прекрасна,

изгряла месечина сребърно-златна,

чист въздуха, прохладен вятър вей,

в гората сладко славейчето пей.

Я погледни, там горе на небето

как мило гледат чудните звезди.

Гората спи, задрямало полето,

а извора кристален шумоли.

Спят хората и сладък сън вкушават,

спи кучето пред къщните врати,

а тук-таме любовници честити

прегръщат се със трепет край плета.

II.

Но я ела, виж друга тук картина,

не като таз, но кървава и страшна:

нападнали, ранени трупове

лежат посред зеленото поле.

Сред мъртъвците, паднали за вяра,

за нов живот - свободни сме хора -

издига се, да стане иска прав,

покрит със люти рани юнак млад.

Но пада той, не може прав да стане,

без кръв краката слаби не държат,

и страшно болят дълбоките рани,

и счупените кокали бодат.

III.

Той, паднал, гледа на небето,

на месеца, на чудните звезди,

и радост му блесва в лицето,

и светват потъмнелите очи:

"Свобода! Ето я, аз виждам,

стои с разтворни ръце

и вика с ясен глас и силен:

- Към мен, злочести синове!

Аз знам, че те ще я послушат.

Ще се изпълните с мечти!

Аз виждам как те ще добруват...

Народе мил, честит бъди!"

IV.

И млъкна той с усмивка на устата

с надежда за големи добрини,

че ще му бъде свободна земята,

че тя ще се избави от злини.

Одеса, 1873 год.