Националният трагизъм и образът на Родината в поезията на Яворов

П.К. Яворов е може би последният от първенците на българското художествено слово, в чиято поезия разглежданият проблем звучи по възрожденски: родината е "майка", "робиня", "мъченица", а отношението му към народа е като към страдалец. И в същото време, събрал противоречията в своята епоха, той търси нов поглед към човека и родината - тревогата от неуредиците в обществото отстъпва място на тревогата за вътрешната стойност на индивида, а това прави още по драматична срещата на човека с родината.

От темата за народното страдание, причинено от соц. фактори и природни стихии, младият Яворов естествено се отзовава на народното тегло, чийто носител е националното робство. Тъкмо творбите му с тази тематична насоченост са изпълнени с ярък бунтовен патос, в тях най-ясно личи приемствената му връзка с Ботев - и в близостта, и в темперамента, и в силата на чувството, и в пламъка на метежната мисъл. Скътал в себе си бунтовен и непокорен дух изпълнен със социален и патриотичен заряд, Яворов става страстен войн за правда и свобода.

Въпреки мрачното шествие в душата му неговият дух остава непобеден. В началото на века Яворов продължава да стои при извора на живота. Неговата опора си остава родината майка. Успокоен от мисълта, че при нея ще намери своето спасение, в стихотворението"Родина" поетът радостно възкликва: "Обичаам те, родино...".За него тя не е абстрактно понятие има определен смисъл и конкретно съдържaние. Макар външен пейзаж да има други очертания (" Сред тая повилняла сбир от вълци и кози - на длъж и шир") , родината е в "майчиното слово", заради което тя за човека остава най-свидното нщо на света.

Взаимоотношението човек - родина у Яворовата поезия силно се откроява особено в "Заточеници." Съдбата на заловените и предадени на турците македонски въстаници, оковани и изпратени да гинат някъде из Малоазиатската пустиня, дълбоко засяга свободолюбивата и чувствителна душа на поета. Вечерната картина, с която започва стихотворението, създава тъжно настроение. Корабът се носи все по-далеч от родния край и окованите борци не вярват, че пак ще видят местата, където са се родили и борили. Поетът вижда обидинени в сърцата на четниците различните крайща на България ("А Вардар, Дунав и Марица...Балкана, Странджа и Пирин..."). Техният копнеж по родината, която зове към подвиг и величие , зазвучава като вълшебен блян. За това и изповедното им вричане в България звучи с необикновена емоционална дълбочина:

"А можехме, родино свидна

ний можехме с докраен жар

да водим бой-съдба завидна-

край този свят олтар!"

Станали жертва на предателство, заточениците страдат ("Горчива скръб, сърцата ни трови- /прошавай, роден край!..."), не, не хленчат пред съдбата си. Те я примат твърдо, защотознаят, че след тяхното оттегляне или смърт други ще поемат пътя на борбата.