Пейо Яворов

На родоските заточеници

...Кипи вълната буйно ядна,

сигнал разбуди шумний ек -

корабът спря и котва падна,

водата плисна в стръмний брег.

Какво привлича днес тълпата?

На този бряг защо седи?

Защо със важност на лицата

се стража ред по ред реди?

Корабът спря. - Глуми, тесни се

тълпата шумно нанапред

и грубий стотник в яд беси се:

"Назад! Гяури! Мирно, ред!..."

Звънят вериги; с гордост хладна

вървят в стена от щикове

на майка вечно клета страдна

най-верните й синове.

Нещастни гости!... С шопот странен

ги тях посреща пъстрий сбор

и с любопитство в жар разпален

на тях се впива всеки взор.

Крещят заптиите ядливо:

"Чабук!..." Гърми и хула зла,

пак те - те тихо мълчеливо

вървят с наведени чела.

Не, хула тях ги не смущава, -

не са от тоя вече свят, -

презренье хладно отразява

в[ъв] техний поглед свой печат.

И в твърдий ход личи съзнанье

на страшний край, но не и страх

при мъки с адско изпитанье

не чу палачът стон от тях!

О, мъки! Мъки колко бяха!

А що е турския затвор?

Те жар, желязото търпяха,

търпяха жажда, глад, укор!

Кои са те? -

На север тамо

от този остров има край,

риданье дето чуй се само, -

с тъма покрит е земен рай.

Обилност, спорност небесата

даруват щедро там всегда;

просторни, красни са полята -

злато е в всеки ред бръзда...