НА ПРОЩАВАНЕ

в 1868 г.

Христо Ботев

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина-

да ходим, да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

Че може млад да загина,

Ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

Кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал;

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше;

там, дето баща и братя

черни чернеят за мене!

Ах, мале- майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя

за него ще се заловя,

пъккаквото сабя покаже,

и честта, майко, юнашка!

А ти га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село,

и момци вече наскачат,