На прощаване"-свобода-смърт

Ботевият лирически човек се откроява с впечатляващо свободолюбие, проектирано както в духовен, така и в социален и национален план. Той не просто избира свободата като висша ценност, но е способен да я защитава и отстоява за себе си и за другите. Свободата за него е морална категория, но и общностен идеал, социална ценност, но и нравствен избор.Тя тотално се свързва с надмогване на робското съзнание. Достигането до освободеност е промяна на психологическия стереотип и затова е болезнен процес най-вече за "уседналия" и "привикнал" към робството българин.

Поемата "На прощаване" представя този профил на лирическия герой чрез диалога между майка и син. Творбата има изповеден характер и съсредоточава читателското внимание върху акта на прошката - етична християнска ценност. Лирическият човек,,заговаря" на своята майка за да измоли от нея прошка за причиненото й страдание. Но дори и най-възвишените и благородни мотиви за една смърт не са достатъчни да оправдаят майчината загуба и осъзнавайки това, синът моли за опрощение.

Героят определя себе си като "хайдутин", "бунтовник", какъвто е станал доброволно, по своя воля. Този избор по своеобразен начин го е откъснал от територията на "родното", към която принадлежи образът на майката. Съдбата на скитник за сина е колкото доброволно избрана, толкова и принудителна. Непоносимостта към робството и тиранията са в основата на прокудеността му, ала и в пространството на "чуждото" лирическият човек се изживява безприютен, самотен, неприет, макар и други като него да се чувстват там "немили, клети, недраги". Чужбината е "тежка", прокудата е "черна", а алтернативата - "млад да загина" - привлекателна. На пространството на "чуждото" се противопоставя отчасти това на "родното", като "родина - чужбина" са в частична опозиция. Представата за Дома и в това Ботево стихотворение включва личното, семейното, родовото и националното битие. Родният дом, означен в текста като "бащино ми огнище" и местоименното наречие "там", е свято и скъпо.. Там, където "турчин бесней", не е по-добре от "тая тежка чужбина", а в границите на спомена и бленуваната свобода домът запазва своята защитеност, святост, привлекателна смисленост. Миналото обаче в този дом е свързано с тягостни, потискащи изживявания, защото лирическият човек там е роб, а не свободен. Лишен от най-святото благо - свободата, той се чувства непълноценен, неспособен да живее и обича; да среща любимата си, бидейки активното и непримиримо мъжко начало, затова нейният любовен и предан поглед събужда скръб в душата му.

В своето говорене героят вижда смъртта не като по-вероятния изход от борбата, а като почти сигурния и това не го плаши, а по-скоро го опиянява, защото тази смърт е юначна и славна. Ботевият човек се изживява като обречен на духовно безсмъртие, тъй като добре съзнава, че да избереш свободата пред робството е велико деяние, достоен акт, който повечето българи не само са неспособни да сторят, но и да разберат и оценят, затова презрително биха казали за него "нехрани-майка излезе".

Въображаемото и изживяно чрез словото (изговарянето) завръщане "жив и здрав" е заредено с експресивност и чувство на удовлетвореност и пълноценност. Сега майката може да бъде щастлива със своя син и от нея се очаква да увенчае завръщането му с прегръдка и целувка. Те са жест на прослава, в който "синовно-мъжкото е взело превес над майчино-женското". Любимата вече е видяна с други очи: с очите на свободния, пълноценен човек, който е готов за истинска "среща" и с когото либето може да се гордее.

Завръщайки се към действителността в акта на говоренето, лирическият аз се завръща (както творбата в своето начало...) към въображаемото сбогуване, с припомнянето: "аз може млад да загина...", което по-скоро препотвърждава интуицията за смърт.

Като пазителка на домашното огнище и духовен приятел, майката е призвана от сина да поеме своята роля в опазването на паметта за него, защото приемствеността се реализира чрез достоен пример за подражание, а той не умира благодарение на чудодейното СЛОВО, откровяващо завета: "силно да любят и мразят...". Любовта и омразата чрез съюза "и" се мислят като части от едно неразделно цяло, защото са равнопоставени по сила, невъзможни една без друга за Ботевия лирически човек. Крайните, силни емоции са провокатор за категоричен избор, на какъвто е способен лирическият аз: той не "философства", не се колебае и затова словото му е въздействащо, а делото - респектиращо. И ако "мисълта убива действието", то заветът "силно да любят и мразят" го доказва и препотвърждава чрез "две думи заветни: свобода и смърт юнашка". Свободата не може да бъде подарена, а само извоювана (спечелена, отвоювана) и нейната