На прощаване, Христо Ботев

Стихотворението На прощаване е дълбоко съкровена и в същото време изключително мъжествена творба. В нея звучи гласът на един велик революционер, превърнал се в легенда за поколенията. В тази поема трептят вълненията на революционерите емигранти, в нея са изразени борческите устреми на героичното Ботево поколение. В произведението на гениалния поет бликат обич и омраза, страдание и нежност, тъга и светла вяра- един богат човешки свят, който завладява и покорява.

Изповедта вълнува с топлината и нежността на синовното чувство. От първия до последния стих звучи развълнуваният глас на един любящ и признателен син.

Лирически увод

Още в началните акорди на поемата, които прозвучават в народнопесенен дух, се усеща желанието на бунтовника да утеши майката в силно драматичния час на прощаването преди предстоящия бой с поробителя. За нейното разбиране, подкрепа и прошка моли той с топлата си лирическа изповед. Безмерна обич и синовна превързаност изразяват синонимните глаголи и именните повторения.

Не плачи, майко, не тъжи

-------------------------------

За първо чедо да жалиш.

Изразителният епитет клета говори за любов и мъка , за съпричастност с трепетите на майчиното сърце.

Бунтовникът мотивира пред своята майка решението си да тръгне по тоя страшен, но славен път, като разкрива причините, накарали го да стане хайдутин, бунтовник. След яркия израз на нежност идва гневът и омразата у младия човек, породени от турската тирания. Поетът не споменава думата робство, но то ярко присъства в изповедта на лирическия герой. Най голямото обвинение на Ботевия герой към поробителя е, че е обрекъл на изгнаничество най-достойните народни синове, пропъдил ги е да се скитат по чуждата земя немили, клети, недраги. Използвайки думи от народната лексика черна прокуда, кълни, проклинай, метафората тежка чужбина поетът разкрива нерадостната съдба на революционната емиграция. Негостоприемна, враждебна е тежката чужбина. Тя не може да замени родината.

Внимателно, но не отстъпвайки от избора си, синът полага усилия майка му да разбере правотата на неговото решение. Самата тя е участвала в този избор, защото е възпитавала чедото си да бъде човек на достойнството, да носи сърце мъжко, юнашко.

Мисълта, че е направил своя съдбовен избор поел е пътя на борбата, предизвиква у лирическия герой радост и гордост. С трогателна всеотдайност той изповядва своето аз.

Аз зная , майко, мил съм ти,

Че може млад да загина.

Ах, утре като премина

През тиха бяла Дунава!

Само нравствено извисена личност може безрезервно да откликне на повелята на времето и да поеме по страшния, но славен път на борбата.

Бунтовникът не може да приеме униженията на близките си, посегателството върху родния дом. Сърцето му прелива от обич към родния дом, изразено чрез синедохата бащино огнище. Градираното анафорично повторение там разкрива пространствените граници на една любов, която го изгаря.

Та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище;

там , дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше;

там, дето баща и братя

черни чернеят за мене!...