Христо Фотев

На баща ми

В Бургас -

на края на града,

в Бургас -

ний, бежанците, някога живеехме.

Във събота ни идваха роднините.

Жените се отделяха във стаята -

на стълбите оставаха бащите ни

и слушаха със някакво смирение

безкрайните напеви на най-старите...

А старите говореха особено

и думите им вечно ни разсмиваха,

защото не приличаха на думите,

които ний четяхме във букварите...

О, старите говореха особено.

Живееха, по-точно, не живееха -

безшумно съществуваха с дърветата,

с конете и ралата, и каруците.

Навярно са забравили от бързане,

уплаха и безумие душите си

в далечните невероятни краища

с далечни и ухаещи названия -

с ухаещи далечни планини,

с ухаещи далечни долини

и сребърни реки

със златни

риби.

Ний, младите, не слушахме - тежаха ни,

омръзваха ни думите на старите...

Априлската възбуда ни влудяваше.

Примамваше ни веселата ябълка.

На клоните й мятахме въжетата

и люлките ни мятаха до слънцето,

което ний докосвахме с главите си...

А старите ни гледаха със някакво

ухаещо, далечно отчаяние

и казваха, че само ние, малките,

умееме да скачаме до слънцето,

защото ние, малките, не Знаем.

Не Помним... Не можем да си Спомним.

В Бургас -

на края на Бургас...

В Бургас

ний - бежанците - някога живеехме...

Събирахме се ний хиляда Тракии,

хиляда Македонии - и няколко

жестоко-маларични Беломория

ни хранеха със рибата на Черното

и своето,

и чуждото

море.