МЪКА, КОЯТО ОБВИНЯВА

(ЗЕМЛЯЦИ, ПОСЛЕДНА РАДОСТ, ВЪЛКАДИН ГОВОРИ С БОГА Й. ЙОВКОВ)

ЛИДИЯ ВЕЛЕВА

Както много други творби на Йовков, разказът Последна радост започва стремително, без предисловия. Първата фраза звучи тъй, сякаш се включваме в продължението на отдавна започнал разговор или по-скоро в наблюдението на един процес, чието начало не е отбелязано: Градът бързо се подновяваше и растеше. Но все пак оставаха много улици, където можеше да се видят тихи едновремешни къщурки, скрити в гъстия листак на асми и овошки, обградени с високи като на крепост дувари, с тежки монументални порти, върху чиито посивели дъски не една влюбена двойка беше издълбала инициалите си. Още с тези първи думи читателят е въведен в едно сложно състояние на нещата, в което те се проявяват двояко и противоречиво: животът се мени бързо, но това, което е изтласкано от тези промени, все пак не изчезва, то продължава да съществува. В очебийната разлика между строежа и размера на тези първи две фрази вече се проявява и разликата в тежестта и смисъла, които притежават за писателя двата образа на града подновяващият се и едновремешният. Това, което е останало от някогашния град, е описано с щедро навлизане в подробностите, в живота, който сякаш са попили в себе си старите дувари и порти. Пределната простота и лаконичност на констатацията в началото е сякаш продиктувана от липса на интерес към новите процеси, които се извършват в града, но тя се налага категорично на съзнанието и налага отпечатъка си върху значението на това, за което се разказва по-нататък. Върху всеки образ, върху всяка скъпа подробност от стария град лежи меланхоличният отпечатък на раздялата.

Последна радост се смята за един от военните разкази на Йовков, но в действителност в него се отделя толкова място на предисторията на военните събития, на мирния предвоенен живот на града, колкото и на самата война. Разказът е писан три години след свършването на войната, писателят се е освободил от тираничната сила на нейното присъствие в живота му, той не се чувства безусловно подчинен на нейната динамика. Спокойният поглед назад, към по-далечни и отминали неща, е начин да се възстанови равновесието на представите и да се види животът в една по-широка перспектива.

Впрочем никога, дори и в най-ранната си военна проза, Йовков не е бивал единствено във властта на протичащите в момента вълнуващи действия. Винаги, когато представя своите герои, той търси в живота им и други опорни точки, извън това, което ги обкръжава непосредствено. Те не принадлежат изцяло на момента, който изживяват, поточно на войната.