Музо, възпей оня гибелен гняв

Теза: Мотивът за гнева е ключова, за цялото Омирово произведение с нея започва първият стих на Илиада. Гневът на Ахил поражда всички събития в поемата. Гневът в представите на древните гърци има двойнствена природа рушаща и съграждаща. Той е задължително качество на гръцкия воин. В съзидателния си аспект гневът е смелост, доблест и сила, той тласка воина към подвизи. В негативния си аспект гневът е прекомерна ярост, загуба на разума, подтикващ към грешки и престъпления. Илиада е поема, която идеализира онова човешко поведение, което смирява гнева в гранизите на разумното и съзидателното.

Въвеждащите стихове на поемата: Музо, възпей оня гибелен гняв..., определящ гнева на Ахил като основен импулс, задвижващ събитията, описани от Омир. Епитетът гибелен дава богата информация за значенията, с които в възприеман. Гневът на Ахил несъмнено е гибелен, защото предизвиква смъртта на множество гърци във Аида изпрати много души на юнаци. Яростта на героя причинява необратими загуби на гръцката войска не само в материален смисъл. Ахейците търпят поражения, губят благоволението на най-всемогъщия сред боговете, пропускат възможности да се окичат със славата на победители. Епитетът гибелен Омир превръща в косвена характеристиkа на Ахил. В древния свят съществува права пропорционалност между гневливостта на един герой и неговата физическа мощ. Най-силният в гръцкия стан Ахил естествено би притежавал гняв с изключителна мощ. Съприкосновението с яростта на Ахил означава гибел.

В поемата почти всички богове и хора изпадат в състояние на гняв, защото гневът е норма на героичното поведение. Разгневяването на Ахил в първа песен не е провинение, а нормална и необходима реакция на героя. Действията на Ахил са предизвикани от решението на Агамемнон в замяна на Хризеида да отнеме част от плячката на друг гръцки воин. Поведението на Ахил колкото е оправдано, толкова и е необосновано. В морала на древногръцкия воин плячката е материален еквивалент на извършените подвизи и спечелената в битка слава. Отнемането на плячка е против правилата и е удар върху честта на съответния герой. По тази причина и Ахил и Агамемнон стават особено раздразнителни, когато случаят налага част от спечеленото да бъде отнето. И двамата гръцки вождове са изключително честолюбиви и по тази причина стават жертва на собственото си заслепение. Спорът по един принципен въпрос разпределението и преразпределението на плячката прераства в лична свада. Ахил и Агамемнон допускат грешка да се поддадат на взаимни нападки. Гневът им бързо прераства в прекомерна ярост. Конфликтът между тях би имал пагубни последствия, ако у Ахил не се беше появило колебание, дали да действа и да убие Агамемнон, или да потърси други средства да защити честта си. Появата на Атина Палада потвърждава, че съмненията на Ахил са основателни. Те не са проява на нерешителност и страх, а на разумност. Ахил успява да не забрави, че конфликтът му с Агамемнон има характера на спор между върховен вожд и подчинен. Отмъщението за уязвената воинска чест не би се харесало на боговете и би противоречало на героическия морал. Опълчването срещу общогръцкия пълководец би било неуважение към авторитета на върховния по сан, провинение пред воинския закон. Моментното на Ахил в контекста на поемата се осмисля като проява на героичност. Няма съмнение, че в пряк двубой героят би победил Агамемнон, но се отказва да го стори, оставайки