Музеят е по-стар от своята разновидност "националнен музей" (защото е по-стар от нацията), но в първоначалната си ренесансова и вторична имперско-цивилизационна форма той е по-стар и от ясното съзнание за интелектуална собственост и духовно притежание.

В генеалогическата ситуация на музея притежанието и собствеността са неотделмо преплетени със задължителното съхраняване, опазване, с публичността и репрезентацията, които легитимират по нов начин и променят бившата форма на собствеността. Музеят възниква, приемайки в своите хранилища частни сбирки на богати ренесансови фамилии - флорентинската колекция на Куазимо Медичи и неговите наследници, например, след няколко века събирачество постепенно бива превърната в държавна публична институция: през 1743 г. тя е завещана от поредния Медичи на държавата, за да бъде достъпна на народа на Тоскана и на всички други народи. През XVI и XVII век подобни дарения и завещания са чест случай - редица частни лица, загрижени за опазването и нарастването на своите колекции, предпочитат да го завещават на колективни и корпоративни общности - на кметства, на монарси, на манастири. Даренията и завещанията са прецедент - те осъществяват преминаване от съмнителна и неустановена лична собственост към несъмнена и публична колективна такава. Паралелно с даренията и завещанията обществените и държавни музеи възникват и от случайността на историческите, не особено справедливи към понятието за собственост обстоятелства - така например след Реформацията редица католически манастири са затворени и части от имуществото им, състоящо се от стари ръкописи и скъпоценни предмети, се пренасят в Цюрих, където местното кметство създава музей.

Друг вариант е бавното прехвърляне на собствеността на затворени сбирки-съкровища, притежавани от монарси и феодали, към новия суверен - Народа, при което те естествено първо стават публични, а после - просто народни. Такъв е случаят с кралската сбирка картини на Бурбоните, изложена през 1750 г. в Люксембургския дворец. В предреволюционна Франция общественият натиск за публичен достъп до кралските сбирки е така силен, че води до излагане на повечето от тях в Лувъра, а след революцията - до "естественото" им вливане в централния музей на изкуствата, създаден с декрет на революционното правителство в 1793 г. Ще спестя паралелите с ленинската музейна политика.

Заедно с избледняването на произхода на своята собственост и с легитимацията на новото притежание чрез "публичност" и "народност", музеят получава и друго оправдание - този път епистемологическо, фундаментално за епохата на разума.

Както посочва Британската енциклопедия още през 1565 г. Семюъл ван Куичбърг /Quicheberg/ формулира идеята, че колекциите могат да се тълкуват като образи на света като цяло - като систематично-класифицирани репрезентации на всички материални дадености на вселената. Идващата енциклопедична епоха оправдава съмнително придобитите вещи - те вече не са натрупване на материално богатство, на съкровища и куриозитети, а са инструменти на общочовешкия, универсален разум.

Реалното притежание е далеч по-малко важно от натрупването на познавателно богатство. Нещата се усложняват от това, че и самият натрупан символен капитал не е еднороден, защото с възникването на националния музей, заключеният в древни предмети смисъл е не само познавателно, но и идентификационно богатство - съвкупност от знаци на славата, достойнството и древността на една нация.

Разбира се, отмъкването и съмнителната търговия с ценни антики от далечни места не са монопол нито на Ренесанса, нито на колониалната и рационална епоха. Те се практикуват свръх-отдавна, още от пред-колониални времена. Така например през